Японска литература
- „Вратата на Рашомон“
„Вратата на Рашомон“ е книга на доста известния писател Рюноске Акутагава (1892-1927), автор на къси разкази. Написана е през 1915 г. и е известна още като „Рашомон“ (羅生門), а в повечето чуждестранни издания – като „Рашомон и още разкази“. Сборникът е кръстен на една от творбите. Акутагава може да се нарече последният класик на новата литература до Втората световна война. Повлиян е от критическия натурализъм, както и от западноеворопейската литература. И наистина – разказите му са твърде натуралистични. Акутагава е автор на десетки миниатюри, лирико-философски цикли, няколко сценария, неголям брой стихотворения и литературно-критически статии. През 1950 г. Акира Куросава създава пълнометражен филм по книгата „Вратата на Рашомон“. Самият филм става доста популярен.
Първият разказ е „Вратата на Рашомон“, който е леко зловещ. Разказите са общо 40. Разказът „Есен“ и творби, които не са в този сборник като „Хлад“, „Мираж“ и особено „Мемориал“ носят автобиографични моменти. Един от първите разкази във „Вратата на Рашомон“ е „Нос“ – същото заглавие носи и Гоголовия разказ, но разбира се само заглавията съвпадат.
Не бихме искали да налагаме своето мнение, но според нас най-интересният разказ е „Момичето с мандарините“. Авторът описва свое пътуване във влак, когато в купето се качва бедно селско момиче. Девойката предизвиква раздразнение и отвращение у главния герой. Но когато тя изкарва мандарини и ги посипва върху три момчета на перона, които се оказват нейните малки братя, разказвачът изпитва внезапна симпатия към момичето.
- „Хайку (Японски тристишия)“
Въпреки, че авторите са от отминали векове, сборникът е съставен през XX в. и включва почти 60 автора. Най-вече са представени хайку на Шики – общо 60 хайку.
Хайку, или на японски хокку, е поетичен жанр, който произтича от друг класически жанр – петстишията танка, известни още от VIII в. Хайку представляват тристишия, които се състоят от 17 думи. Първият ред се състои от пет она, вторият – от седем итретият – отново от пет. „Он“ е равнозначно на „сричка“. Хайку първоначално се е наричал хокку, което буквално означава „начална строфа“.
Един от първите произведения са на Арикида Моритаке, който твори във втората половина на XV в. Неоспоримите класици на хайку са от XVII и XVIII в. Това са Мацуо Башо (1644-1694), Йоса Бусон (1716-1784) и Кобаяши Иса (1763-1828). През XX в. хайку става доста популярен и предпочитан жанр сред западноевропейските автори.
Сборникът „Хайку (Яонски тристишия)“
Ето едно хайку от Мацу Башо:
„Луната огрява
Бамбуковата горичка.
Глас на кукувица.“
Следва друго произведение, този път на Масаока Шики:
„Стъпки.
В крайбрежен пясък.
Дълъг е пролетния ден.“
Изключително експресивно е стихотворението на Кьорику:
„Август.
В класовете на просото
Вее есенният вятър.“
Макар и да пресъздават прозаични неща от ежедневието, авторите на хайку го правят по един изключително красив и въздействащ начин, обръщайки внимание на детайла, като му придават дълбочина. Обикновено се пресъздават природни картини. Чрез тях авторите описват своите чувства, които тези картини предизвикват у тях.
- „Историята на говорещото столче“
Буквалното заглавие на тази юношеска повест, дело на известната японска авторка Миоко Мацутани е „Двете Иди“ (на японски – Futari no Ida – ふたりのイーダ). Книгата е написана през 1969 г със съдействието на издателство Kodan sha, в Токио. Миоко започва да пише на 17 години. На български са преведени само три нейни книги: „Таро – синът на дракона“ и „Моята Ане Франк“. През 1976 г. е направен филм по книгата като главен сценарист е самата авторка.
Покъртителният сюжет разказва за 11-годишното момче Наоки и 3-годишната му сестричка Юко, които са на гости за през лятото в къщата на баба си и дядо в град Хануара, докато майка им е в командировка. Наоки и Юко намират странна изоставена къща, в която има вървящо и говорещо столче. Тъй като Юко незнайно защо нарича себе си „Ида“, столчето я припознава в малката внучка на починалия собственик на къщата, която се е казвала Ида. Столчето е травмирано от внезапното изчезване на истинската Ида и настоява, че тя се е прородила в Юко. Същевременно, братът и сестрата се запознават с 20-годишната местна девойка Рицуко, с която се сприятеляват. Те я водят в къщата и тя получава странни дежа-вюта. Самият Наоки започва да вярва, че Юко е преродената Ида. С течение на времето той разбира, че майсторът на столове, живял в къщата, и неговата внучка са загинали при бомбандировките над Хирошима. Столчето получава шок от тази новина и се разпада на части. След като Наоки и Юко се завръщат в Токио, Рицуко взима столчето и го поправя, но то отказва да говори. В крайна сметка излиза, че именно младата жена е онази Ида, и по чудо е оцеляла след трагичните събития в Хирошима. Тя се оказва осиновена и на всичкото отгоре е болна от левкимия. Постъпва в болница, където написва писмо до Наоки, разказвайки му истината. Рицуко не се отчайва и вярва, че ще оздравее.
Индийска литература
- „Гитанджали“
Рабиндранат Тагор (1861-1941) е индийски писател, поет и философ. Роден е в Бенгалия и е известен основно с две свои творби – сборникът със стихотворения „Гитанджали“ и романът „Гора“. За „Гитанджали“, които той сам превежда на английски, той получава Нобелова награда.
„Гитанджали“ („Gitanjali“, на инд. গীতাঞ্জলি) се превежда като „Жертвени песнопения“. В сборника са включени 156 стихотворения. Основните мотиви са за Бог, смирението, любовта и за красотата във всичко като цяло.
Ето едно стихотворение на Тагор:
„Аз тръгнах за любовната си среща сам.
Но кой е този, който ме преследва в глухия
мрак?
Отдръпвам се, за да избегна
присъствието му, ала не мога да се отърва от
него.
С наперената си походка той повдига от
Земята прах и гръмкия си глас прикачва към
всяка моя дума.
Той, господарю мой, е малката ми
същност, която не разбира що е свян, но мен
ще ме е срам да дойда с него пред твоята
врата“.
- „Гора“
Това е петият роман от общо дванадесетте романа на писателя и най- дългия в цялото му творчество. Написан е през 1938 г., но действието се развива през 1890 г. в град Калкута, Бенгалия. „Гора“ е името на главния герой и се превежда като „белокож“.
Романът се разказва за двама млади приятели, Биной и Гора, които се влюбват в две сестри от богато семейство – борбената Лолита и смирената Сучарита. Гора е непримирим индуист и противник на англичаните – той отдава целия си живот за обединението на Индия. Любовната нишка проследява отношенията на Лолита и Биной, които се женят. Гора не е съгласен със сключването на този брак, тъй като семейството на Лолита принадлежи към сектата на „Брахмосамадж“. Между двамата приятели възникват противоречия. Сучарита, от своя страна, става последовател на Гора. В края на романа се оказва, че той всъщност е осиновен и е полуирландец, полуангличанин. Това разкритие го разтърсва до основи и предизвиква у него катарзис. Той променя възгледите си, объркан от липсата на идентичност. От фанатик, Гора става толерантен към всички религиозни възгледи. Главният герой и Сучарита също остават заедно.
Впрочем, семейството на Тагор е принадлежало към общността на „Брахмосамадж“.
Брахмосамадж е общност на вярващите в Брахма. Индуисткият пантеон се състои от три основни божества (Тримурти – Троица): Брахма, Вишну и Шива. Брахма е произлязъл от самия себе си. Той е създател. Олицетворение на Брахмана (всеобщата душа), въплъщение на съзидателната енергия. Съпругата му е Сарсавати – покровителка на поезията, музиката и кастите. Брахмосамадж е основана от Рамохан Рай (1772-1833). Рай се опитва да съчетае християнско-мюсюлманския монотеизъм с индуизма. Общността отрича „карма“ (всички действия и прояви на индивида, които водят до натрупване от капитал на съществунаия, и го задължават да се преражда), както и на „самсара“ („кръговратът от съществуване – ходът на преселение на душите, предизвикано от кармата). По-късно възникват общностите: Арясамадж, Неоиднуизъм, Гандизъм.
- „Пачатантра“
Пачатантра, това е Древноиндийското Петокнижие, написано през IV в. от н. е. „Пачатантра“ е замислена като кратък наръчник за наставления за владетели. Състои се от пет части, наречени книги. Всяка от книгите е отделна сама за себе си. Петте книги са: „Разединение на приятели“, „Печелене на приятели“; „За гарваните и кукумявките“, „Загуба на придобитото“, „Безразсъдни постъпки“. През XI в. джайнистки (джайнизъм – религиозно индуистко течение) монах прави преработка на „Петокнижието“. През 1199 г., втори джайнстки монах – Пурнабхадра завършва последната преработка.
„Разединение на приятели“ се състои от съвсем кратки тредесет разказа. Всеки разказ започва като приказка и продължава със стихове, мъдрости, наставления. По принцип в религиозната литература на индуистите, събитията и ученията, са представени под формата на стихове.
„Печелене на приятели“ започва със стихове и кратък разказ за гарвана Лагхупатанака. Следват девет къси разказа – отново смесица между приказка и стихове, от чиито редове лъха на мъдрости. Тук се споменава и името на Буда. В края на последната история отново се появава за малко същият папагал.
„За гарваните и кукумявките“ започва с пояснението: „В нея се говори за мира, сраженията и други дела…“. Тук разказите са 17. Среща се похватът „разказ в разказ“, характерен за „Пенокнижието“. Например герой от един разказ, разказва следващия разказ.
„Загуба на придобитото“ се състои от 11, наистина съвсем кратки разказа. Освен хора, тук разказва и една маймуна, която отговаря на делфина.
„Безрасзсъдни постъпки“ е последната книга. Тя също има 11 книги. Нека споменем един стих: „Дори и в скитника бездомен, облякъл свойта голота и с чаша за вода в ръката – се настанява користта. Във всяка „приказка“ в „Петокнижието“, мъдростите и наставленията са представени предимно прозиаично, но и със стихове. „Базразсъдни постъпки“ завършва с: „С края на тази книга завършва и науката за за разумното поведение Панчакхиянака, наречена също: „Панчатантра“.
- „Богът на дребните неща“
Романът е бетселър в Индия и по света. Автор е известната писателка Арундати Рой (родена 1961 г). Написана през 1997 г., книгата е спечелила награда „Букър“. Това е дебютният роман на авторката. Определен е като семейна драма.
Действието се развива през 1969 г., в щата Керала, Южна Индия. Разказва историята на двама близнаци – Рахел и нейният брат Еста. Те живеят с майка си, избягала от коравосърдечния си съпруг, сляпата си баба и чичо си Чако. Един ден, заедно с красивата си дъщеря, пристига бившата съпруга на чичото, която е англичанка. Животът на близнаците се преобръща. И всичко това – на фона на бурните политически събития. Любовта на двамата близнаци е единственото оръжие, с което разполагат, за да се справят с проблемите в разпадащото се семейство. Еста преживява травмиращо събитие. Рахел живее в Америка. На 31 години, след като се развежда, Рахел се връща от Канада. Двамата близнаци си спомнят за детството, когато всичко им се е струвало прекрасно и….стигат до интимни отношения.
Сюжетът сякаш доста напомня на „Къщата на духовете“ на Исабел Алиенде…
Китайска литература
- Поезията на Ду Фу
Според българският преводач на китайска поезия Евгений Карауланов, старинната китайска поезия се дели на: 1. Поезия до династия Тан и 2. Танска поезия. Първият известен период от Дотанската поезия Цю Юан, живял втора поливана IV- първа половина на III в. сл. н. е. Последният е У Дзюн, живял от втората половина на V в. до първата половина на VI в. сл. н. е. От поезията, развила се до времето на династия Тан, е известна книгата „Канон на поезията“ (Шъ Дзин).
Династията Тан управлява от 618 до 907 г. сл. н. е. Столицата им е Чанан – най-големият град в света по него време. Перодът на управление на династията, както и династията Хан, се смятат за връхна точка в културното развитие на Китай. За първи тански поет се счита Ю Шъ-нан, живял втората половина на VI и първата половина на VII в.
След това китайската поезия се развива и при Петте династии, както и по времето на династиите Сун, Юан, Мин и Цин. Династия Цин (1444-1912).
Ду Фу (712-770) е най-значимият китайски поет от времето на династия Тан. Днес са запазени около 15 000 негови творби. Известен е преди всичко с поемите си.
Най-известните стихотворения на Ду Фу са: „Червеният феникс“, „Дошъл е гост“, „Отдавна в чужбина“, „През нощта“, „Вечерта“, „Извисявайки се на високо“, „Пълната луна“, „Елен“, „Нямат цена заслугите на пълководеца“, „Вечерен хлад“, „В края на годината“, „На брега на реката в самота“, „Жал“, „В единство с природата“, „Селото на брега на реката“, „Прощаването на бездомника“, „В самота“, „Лунна нощ“ и още.
Китайски стихове, в превод, могат да се намерят на страницата на Евгений Карауланов. Основно книги с китайска поезия могат да се открият на руски и английски.
Ще цитираме едно стихотворение на Ду Фу (което преводхме):
Вятърът е бърз и небето е високо.
В гората маймуните крещят.
Над чистата есенна вода на потока
Летят есенни птици.
Есенните листа кръжат, падайки.
Те са алени и леки.
И се простират далеч от родния край
На Обширната Велика река.
Къде ме кара и кара и сега
По хиляди различни пътища?
На старата ливада на планински връх,
Аз отново съм сам.
Седя, забравяйки за миналата радост,
Която покрива посивелите коси.
Тъжен изгнаник, седя, не гледайки
чара на опияненото вино.
Доста свъременно звучи за онези времена, както си и личи.
- „Опустошеният храм“
„Опустошеният“ храм е сборник със съвременни китайски новели – новели от XX в. Съставен е от Дън Йоумей. Сборникът се състои от разказите „Студентката“, „Шофьорката“, „Монахът“, „Началник-отделът“, „Завждещ-отделението“. Авторите, които са включени са: Бао Чуан, Ли Джун, Цин Джаоян, Дън Йоумей, Ли Вънфу и още. Разказите са в стила на чан-будистките школи. Въпреки, че имат социалистически оттенък, чан-будизмът в тях се откроява. Става въпрос за течение, развило се през VI в. върху основа на будистките идеи, пронникнали в Индия. В Китай се превежда като „дхяна“, а в Япония като „дзен“
Героинята е една и съща, макар и заглавията да са с имена като разкази. Главите са изключително кратки и всяка от тях е представена като откъс. Едната част проследява втората без прекъсване на действието – точно като новела.
- „Антология на монголската поезия“ или „Монголски поети“
„Антология на монголската поезия“ („Монголыи шилдэг яруу найраг“) е издадена в Уаанбатар през 1971 г. Антологията е преведена на български под заглавието: „Монголски поети“ през 1976 г. Представени са десетки поети от началото на XX в. до втората половина на века. Преводачката споделя, че преводът е особено труден, особено що се касае до описанието на природните картини (всъщност те са основен образ в монголската лирика).
Ето откъс от стихотворението на Шагдърсурен от 1935:
„II
Когато стъпих в мойта родна степ,
усетих топлината й, която
негаснещ огън – предано и свято –
поддържа в мойто пламенно сърце.
Усетих под нозете си тогава
как нейната трева се полюлява.
И спомени далечни прошумяха.“
и т. н.
Автори: Ния и Кремена Каменови
