Нашето пътуване до Армения

Share this post on:

Ден 1 – пристигане в Армения

Нашето пътешествие с моя приятел Атанас Йонков (Наско) започна от Ереван. Кацнахме на летище Звартноц точно по разписание в 16:30ч местно време. Взехме си багажа от лентата и си купихме SIM-карти на местен оператор, за да имаме връзка помежду си и да ползваме мобилни данни. Всичко дотук вървеше добре до момента, в който не излязохме отвън да чакаме градски транспорт до центъра на града. Всичко, което сме свикнали да очакваме в една европейска столица – бърз трансфер от летището с електричка, метро или друг наземен транспорт се оказа в капана на илюзиите. Тук не важаха правилата „да стигнеш лесно и бързо от т. А до т. Б“ без да се луташ и търсиш напразно информация на спираката. Естествено тамошните мними таксиджии си предлагаха услугите да ни откарат докъдето поискаме срещу солидни тарифи. Чакахме да дойде някакъв автобус. Засякохме група младежи от България, които също като нас бяха избрали Армения за туризъм. Оказа се, че и те нямат информация за разписанието на траспорта, но пък ни предупредиха да не ползваме кола под наем, тъй като давали коли с дефекти на чужденците, които те оставят на пътя и си плащаш за ремонта (това няма как да го докажа със сигурност). За наше огромно учудване дойде почти пълна маршрутка (мисля, че беше линия 201), та ние останахме да чакаме следващия транспорт, защото нямаше как да се качим с целия ни багаж. По някое време пристигна истински автобус и ние доволни се качихме на него. Не потеглихме веднага, защото шофьорът слезе да пуши и очевидно не бързаше за никъде. Като го гледах чак и на мен ми се припуши от толкова кибичене. В този момент се опитвах да проявявам търпение като си казах, че сигурно автобусът ще тръгне навреме. Даже една от пътничките ме увери, че това ще стане до няколко минути. Чак може би към 18.00ч бавно потеглихме. Маршрутът в посока центъра мина през множество задръствания, имаше постоянни спирания, даже на една спирка шофьорът отново слезе да заверява пътен лист или някакъв друг документ. Наложи се отново да чакаме. По тъмно слязохме на някаква спирка в центъра и продължихме към първия набелязан хостел. Вървяхме продължително време докато стигнем адреса. Влязохме в нещо като мазе, което го бяха пригодили за гости. Не го одобрихме за нощуване, защото нямаше прозорци, а и беше доста подтискащо вътре. Оставяйки този се отправихме към следващия хостел. Малко ще съкратя историята около намирането на квартира, за да спестя на читателя как мъкнейки целият този багаж по улиците на Ереван, изморени от пътуването и леко изнервени, се оглеждахме за всяко едно местенце, които би ни се сторило подходящо да се настаним. Накрая се озовахме на мястото, където трябва да се намира “Olympic“. Попитахме случаен човек в задната част на сградата как да намерим този хостел и той ни заведе директно там. Вътре се оказа един бордей излязъл от романите на Дж. Х. Чейс само дето нямаше куртизанки. Все пак ни излезе доста евтино – около 14 лв. на вечер. За сметка на това шумът от трафика долу беше толкова силен, че почти не можех да заспя. За втората вечер се бях подсигурил с тапи за уши, благодарение на които шумът стана по-поносим.

 

Ден 2 – разходка с екскурзовод из Ереван

Зле отпочинали, втория ден се отдадохме на разходка из Ереван. Ако попаднете там, моля да бъдете особено внимателни, когато тръгнете да пресичате, защото тамошните шофьори нямат навика да пазят пешеходеца и карат като бесни. Коли изникват из най-неочаквани места, затова се оглеждайте добре. Избрахме безплатен екскурзовод да ни разкаже за историята и външната политика на Армения. В интерес на истината той се представи посредствено. Споменаваше повече общоизвестни факти за страната, които вече знаехме. Разходи ни около площад Република- като се гледа от птичи поглед се вижда традиционна шевица в централната му част. Някои от най-известните сгради са дело на архитекта Александър Таманян, който наред с изготвянето на подробен градоустройствен план за реконструкция на столицата, той проектира също Правителствениня дом, Оперетния театър и мн. др. обществени сгради. Показа ни паметника на Степан Шаумян – съратник на В.И. Ленин и водач на болшевишката революция в Кавказ и Западна Азия. Заведе ни да разгледаме и съответно да си купим по нещо от Големия пазар на традиционни арменски стоки, който се организира всяка събота и неделя. Този гид обичаше да се шегува като не пропускаше да ни нарече “sleepy Bulgarians” или ни лепваше някой друг епитет пред групата туристи. Минахме покрай ресторнат “Dolmama”, в който са се хранили знаменитости и държавни глави като Джордж Клууни, крал Чарлз III, Шарл Азнавур, Андреа Бочели, Кейни Уест, Клаудиа Кардинале, Ким Кардашян, Хулио Иглесиас, Мая Плисетская, Пласидо Доминго, Никола Саркози, Владимир Путин. Накрая ни заведе в един ресторант, в който трябваше доста да почакаме докато ни донесат фреш от някакъв техен местен плод. Кулминацията настъпи в момента, когато с Наско решихме да си тръгнем и се чудехме как по-делиактно да му кажем, че имаме и друга работа. На всичкото отгоре не ми останаха дребни за бакшиш на гида (Наско отказа да му дава бакшиш). Със сигурност щеше да ми се обиди, ако му  бях дал банкнотата от един долар, която ми беше хартисала от Египет и да му кажем, че милионерите са започвали да трупат състояние след първия си спечелен долар. След известно пазарене от негова страна се съгласих да ми развали едрите банкноти и му оставих 2000 драми от името на двама ни, въпреки че тази пари пак му се видях неодстатъчно – редно било според него да се оставя по 10-20 евро на човек, защото си изкарвал хляба като екскурзовод. Номерът му не мина и си тръгнахме. На всичкото отгоре той не се представи добре и не останахме доволни.

 

Ден 3 – първа вечер на открито до Джуктакванк

Сутринта стегнахме раниците и се отпавихме на дълго пътешествие в дивата част на Армения. Поехме първо към гр. Севан. Взехме yandex такси до автогара Север (на спирката, на която чакахме точно до площад Република автобуси не минаваха), а оттам продължихме на автостоп. По принцип имаше маршрутки до Севан, но ние бяхме избрали пътуване на стоп като истински авантюристи. Много бързо ни качи един човек, който се оказа, че е напуснал Артсак или Нагорни Карабах, където дълги години се водеха военни дейдствия между арменци и азербайджанци за тази провъзгласила се независима република, която понастоящем е в състава на Азербайджан. Устроил се да живее в Еревен със семейството си, но очевидно парите, както и на повечето негови сънародници, не достигаха. Остави ни в центъра на гр. Севан и му дадохме някакви драми за това, че ни закара точно там, където искахме. Хапнахме набързо и тръгнахме през града със селски облик в посока езерото Севан. Оказа се, че пътят до там не е никак кратък, при все че се пресича от скоростен път с мантинели. Отново решихме да стопираме на едно кръстовище на изхода на града и този път ни провървя. Човекът ни закара почти до манастира Севанаванк, разположен на полуостров в северозападната част на езерото.  Оставихме багажа в една пивница и се качихме нагоре по хълма. Минахме покрай сергии със сувенири, купихме си някои дрънкулки за спомен и в един момент катерейки се по стъпалата под нас се разкри един необятен простор с проблясваща на слънцето вода. Впоследствие установихме, че площта му беше огромна все едно виждаш море. Разгледахме манастирския комплекс и влязохме в една от църквите. Бях поразен колко скромно е украсена отвътре – рисувана картина на божия син с Дева Мария поставена на олтара и май това беше всичко. Самите църкви бяха изградени от бели шуплести варовикови блокове и черни вулканични камъни. Арменците изповядват най-ранното християнство. При тях се нарича Арменска апостолическата църква като вътре обикновено са изобразени основин библейски сюжети с картини, а не с икони. Нямат и стенописи. Слязохме долу при раниците, начертахме следващия маршрут с навигацията и тръгнахме на автостоп за Дилиджан. Пътувахме по шосето в посока северозапад и след около час пристигнахме в града, защото по пътя спряхме на един супермаркет да си вземем храна. В самия град слязохме буквално на най-оживеното място, откъдето минава целият трафик. Беше шумно, мръсно и адски миризливо заради постоянни поток от автомобили, повечето от които бяха напълно за бракуване. Допълнително се изморих от цяата тази неприятна атмосфера. Исках по-скоро да се махнем оттам. Купихме си свинско месо на шиш, картофи и още няколко неща за ядене. За църквата Джуктакванк хванахме градски транспорт, тъй като асфалтовият път нагоре до края на града беше доста дълъг, а ние вече чувствахме умората върху себе си. Вървейки се оглеждахме за по-равно място за нощуване с течаща вода. Отвъд реката видяхме една беседка с чешма до нея. Преценихме, че мястото не е подходящо да се нощува заради наклонения терен и възможността да се появи група пияници, които да вдигат шум. А и шумоленето на реката се чуваше ясно. Продължипхме нагоре докато по някое време, тъкмо като започваше да се стъмва чухме силен лай на овчарски кучета. Малко ни достраша да вървим в тяхната посока, но нямахме друг избор. За късмет кошарите бяха встрани от пътя, по който вървяхме и не ни подгониха. Стигнахме до манастира Джуктакванк, където трябваше да бъде нашето място да си опънем палатките. Най-важното беше да намерим дърва за лагерния огън. Пренесохме няколко наръча дърва от близката горичка. Учудващо почти нямаше паднали клони и сухи съчки по земята. Явно хората, които са нощували на преди нас на това място, са ги обрали. Накладохме огъня и сложихме да се пече месото и останалите неща за ядене. Нощното небе беше напълно безоблачно и ясно се виждаха звездите по небосвода. Приказно красива гледка! Нощта беше тиха и спокойна. Успяхме да отпочитнем за следващия ден.

Ден 4 – преход в парка Дилиджан

На следващата сутрин станахме късно и бавно се подготвихме да продължим към следващата ни цел – Качардзан. Това бе началната точка на нашия преход през природния резерват Дилиджан, откъдето минава транскавказкият маршрут. Преди да напуснем лагера, хвърлихме по един поглед в двата манастира близнаци строени приблизително през XI-XIIв. Единият e кръстен на Богородица, а другият на св. Георги. Куполът на манастира св. Георги липсваше. Вътре беше изключително бедно – няколко картини на светците, олтар и място за палене на свещи. Бяха уж реконструирани, но въпреки това състоянието им е направо окаяно. Продължихме по обратния път надолу към град Дилиджан. Много време загубихме да се спираме тук и там като не си давахме сметка колко път ни чака. Едва към обяд слязохме долу в града, напазарувахме набързо в близкия супермаркет и заехме място за стопиране до шосето. Бързо ни качиха и човекът ни закара до разклона към Качардзан. Оттам тръгнахме пеша, но разстоянието до началната ни точка си беше дълго 8,0 км. Трафик по тази отсечка почти липсваше, но все пак и там се намират добри хора да те вземат от пътя. Така стигнахме до селото. Попитахме случайни местни хора как да стигнем до езерото Гош (първия ни обект от маршрута, където пренощувахме). Един старец ни обясняваше, че трябвало да преминем билото на близката планина и да се пуснем надолу. Предупреди ни, че може да срещнем мечки в гората. Разбира се не очаквахме да намерим пътя без помощта на навигацията, която се оказа много полезна да ни спаси от бедстване. Ползвахме Osmand приложението, тъй като нямахме време да разучим как работи Orux maps (оказа се супер сложна и неинтуитивна навигация). Вървяхме по един сравнително равен път покрай река. Маркировката (където имаше такава) ни отведе на десния ръкав, откъдето пътеката се изкачваше стръмно нагоре по скалисти склонове. Впоследствие се оказа, че можело да минем и по лявата полгета пътека, макар да беше по-заобиколна, но щяхме да си спестим услилието да поставим волята и психиката си на изпитание на две особено опасни места за преминаване. Представляваха скосени скали, на всичкото отгоре мокри, а отдолу под тях имаше сипей без възможност да се хванеш за нещо, ако се подхлъзнеш лошо. Кулминацията на прехода беше именно на една голяма скала, достатъчно гладка и стръмна да откаже всеки по-неопитен (почти като нас) планинар. Вариантите бяха или да се върнем по сащата пътека надолу към реката, откъдето можехме да хванем левия път или да се оптитаме много внимателно да минем през опасния участък. Предложих на Наско да рискуваме, защото скоро щеше да се мръкне. С големи усилия преодоляхме това препятствие. Отдъхнахме си дълбоко като си спомним през какво изпитание преминахме. Продължихме напред като мракът започно бавно да се спуска на небето като черен копринен воал. След часове вървене, лутане из гората, търсене на вярната пътека, страх и почти отчаяние, че няма да минем билото, се озовахме на една голяма открита поляна. Ура! Свърши се най-после с тази гъста, тъмна гора. Минахме покрай руините на средновековна църква вървейки неотлъчно към целта. В тъмното беше още по-трудно да следваме пътя, но за наш късмет видяхме табелите маркиращи Транскавказкия маршрут и окуражени продължихме напред. Още един голям недостатък на нощните преходи, освен загубата на ориентация, е невъзможността да се любуваш на панорамните гледки. Голямо облекчение настъпи, когато започнахме да се спускаме към езерото. Не оставаше много път до там. Водата ни почти привърши, бях видял в навигацията маркиран извор близо до мястото за нощуване, който се оказа, че наистина го има. Малко излишно беше връщането ни в обратна посока до един друг извор по пътя, който го бяхме подминали, но той беше по-скоро течаща планиска вода на малки каскади, откъдето под някой по-голям камък можеш да си напълниш бутилката. Вървяхме, върмяхме все надолу и надолу докато в един момнет не се озовахме до едно голямо водно пространство пред нас – пристигнахме.

 

Ден 5 – посещение на манастира Гош

Събудих се добре отпочинал след тежкия преход, но Наско ми се жалва, че го били събудили рояк оси. Сбогувахме се с това живописно място като си направхиме няколко снимки за спомен. Следващата ни точка от маршрута бе езерото Парз, което в превод от арменски означава „кристално-чисто езеро“ отразяващо живописните пейзажи наоколо. Очакваше ни дълъг път. Спуснахме по една горска пътека, която водеше към селото Гош. Не след дълго наближихме къща със свинарник до нея. Като ни видя стопанката излезе от дома си и ни предложи да си купим от нейните сушени билки. По-надолу пред нас се откри самото село, а на хълма над него се извисяваше манастира Гошаванк. Още една забележителност от списъка, която предстоеше да я посетим. Помолихме стопанина в една от къщите да си оставам раниците в двора му и да си заредим телефоните, после облекечени се качихме горе да го видим. Самият манастир е кръстен на Мкитар Гош, изтъкнат арменски учен, историк, писател и учител, който е работил и живял на това място в продължение на 25 години. Гошаванк не е бил само религиозен, но също така и важен образователен и културен център. Пих арменско кафе, което представлява всъщност някаква инка (изсушен корен от цикория за тези, които не знаят що е това) залята с гореща вода. Купихме провизии от селската бакалия, взехме си багажа като не забравихме да благодарим на човека за отзивчивостта и продължихме нагоре по маршрута в посока езерото Парз. Пътеката, която излиза от селото (част от Транскавказкия маршрут!) е едва забележима и почти немаркирана, затова отново се доверихме на Osmand навигацията. Тя минаваше покрай огради, къщи, овощни дръвчета. Ееееееех, какви вкусни сини сливи си набрахме – медено сладки и страшно ароматни! Стръмната, но широка пътека, на която се озовахме, минаваше през открити и гористи места. На една сенчеста отбивка малко под пътя седнахме да хапнем. Пейзажите постонянно се меняха-  минавахме покрай пасищни ливади с крави, после се озовахме на гола, леко хълмиста поляна на сравнително голяма надморска височина, откъдето се откриваха величествени гледки към съседните скалисти върхове и хребети. След като прекосихме това огромно голо пространство, започна спускането надолу през една гъста гора. На тази отсечка за пръв път откактко сме в Дилиджан срещнахме планинар. Той пък вървеше в посока Гош, откъдето ние идвахме. Калната пътека през гората беше доста криволичеща и объркваща – отново никакъв шанс да намерим верния път без навигацията. В един момевнт, малко преди да се смрачи, пред нас се откри езерото Парз. И така успяхме да пристигнем навреме, даже местната управа ни позволи да си разпънем палатките и да палим огън в самата къмпинг зона – явно защото сезонът беше вече приключил. Имаше място за приготвяне на барбекю. Естествено ние се възползвахме от това удобство и си направихме прилично угощение. Вечерта мина спокойно, нямаше никой наоколо освен нас.

 

Ден 6 – посещение на манастира Хагарцин

На сутринта стегнахме набързо багажа, закусихме и потеглихме нагоре по асфалтовия път към следващата ни цел – манастира Хагарцин. Мивахме за последно покрай езерото, в което плуваха грациозно патици на ята, като не пропуснахме да се снимаме за спомен. Пътят криволичеше нагоре с множество серпентини. На едно място успяхме да го подсечем. Трябваше да излезем на главния път Дилиджан – Тегут, където имахме добра връзка за Хагарцин. Вървенето по шосето беше леко монотонно. Неотлъчно през целия път ни следваше едно бездомно куче, на което му бе интересно да върви с нас. В един момент решихме да свием покрай едно Ловно стопанствно или по-скоро ферма за дивеч, за да продължим по туристическата пътека. Изминахме още път през поляни преди да се озовем на пресичащи се коларски пътища. Трудно стана да се ориентираме за вярната посока. Наложи се да преизчислим маршрута и възможностите си, защото времето напредваше, а Хагарцин беше твърде далеч. Тъй като не успяхме да намерим някакъв ориентир в изораните от тежките коли кални пътища, решихме, че ще най-добре да хванем посоката към Дилиджан. След още час-два вървене се озовахме в покрайнините на Дилиджан – долу се виждаше града. Слязохме в него да намерим прилично ресторантче за хапване. След като се подкрепихме стабилно си взехме раницитите, които преди това бяхме оставили на съхранение в едно шивашко ателие, и поехме към главното шосе. Едно момче ни показа посокота накъде да вървим, тъй като в тесните и стръмни улички покрай къщите на хората не беше лесно да се ориентираме. На свечеряване стигнахме манастира Хагарцин, състоящ се от три отделни църкви: Св. Георги, Св. Стефан и Св. Дева Мария, построен през Х в. Самото име означава „кръжащ орел“. От двете страни на асфалтовия път водещ до мавастира имаеше няколко къмпинг зони за туристи. На слизане Наско уговори едно момче, което си бе викало такси, да ни смъкне долу до къмпънзите. Избрахме да нощуваме на едно място с беседка и чешма. Там се запазнахме с Франческа от Рим (не помня дали точно така се казваше), която бе тръгнала с кола под наем от Франция. Също толкова авнатюристично ми звучеше нейното пътуване, както и нашето. Оказа се много мила и инетлигентна девойка. Направи ни нудли за вечеря. Утре ни очакваше отново Дилиджан, а след това покрай езерето Севан в югозападна посока – Джермук.

 

Ден 7 – пътуване до Джермук

На слизане до Дилиджан ни качи един случаен човек в един доста стар джип УАЗ. Вътре толкова друсаше, а на задната седалка, където бях седнал, едва не си ударих главата в тавана. Звучеше музика подобна на балканския поп-фолк. В краката на Наско под пасажерската седалка надничаше глава на заклано прасе. Няма как да се опише подобно пътуване – просто трябва да се преживее. Едвам стигнахме до кръстопътя малко след град Севан, откъдето ни беше отправнта точка за Джермук. Спря ни едни бус с цял пътуващ оркестър.  Почти през цебия път биеха тъпани и надуваха кавали, а на мен не ми беше до това толкова рано сутрин. Въпреки всичко музиката и ведрото настроение на оркестрантите ни направи пътуването по-забавно. След като минахме цели 100 км с тях се наложи да слезем, защото те трябваше да продължат в друга посока. Криво-ляво след доста перипети по пътя най-накрая достигнахме целта. Нарочно спестявам подробности за впечатлението, което оставиха някои арменци у нас, с които последно се возихме до там. В този ден ни беше най-дългото и изтощително пътуване на стоп за целия ни престой в Армения. Самият Джермук, който уж се рекламираше като най-известния курорт с минерални извори в Армения високо в планината отдалечен на стотици километри от Ереван, се оказа просто един призрачен град с подчертано социалистически облик от съветско време. Дълга права улица прекосяваща по дължина целия град, с подтискащи действащи, а повечето дори изоставени санаториуми от двете й страни. Определено туризмът не беше развит там. Наложи се да вървим 2,5 км от центъра до източния край на града и обратно, за да си купим храна от една бакалия. Бяхме решили да отидем на термалния минерален гейзер, за да се изкъпем и да пренощуваме отново на открито. Той се намираше малко по-нагоре в близката планина. Пътят до там беше дълъг за вървене пеша, но обществен транспорт от Джермук до изоставеното село Кечут естествено нямаше. За късмет ненадейно по живописния път в подножието на планината ни качиха едни добри хора, с което спестихме доста време ходене. На смрачавене започнахме катереното по един коларски път, който беше сарвнително равен, но за сметка на това не знаехме къде ще ни отведе. Разчитахме на навигацията за посоката. Предипредиха ни, че в района имало мечки. Малко преди да стигнем мястото с гейзера табелата „Beware of bears” ясно предупреждаваше за опасност. Минахме през участъци с течащи вода, мочурища, а тъмнината ставаше все по-непрогледна. Имахме усещането, че вървим с часове, въпреки че бяхме изминали не повече от 1,5 – 2 км. Най сетне открихме мястото с горещата вода – буквално в една скала водата си беше направила малко басейнче или по-скоро приличаше на естествено джакузи. Скъпи приятели, в действителност температурата на водата не беше повече от 26-27°С, а не както си го представяхме като истински горещ гейзер. Вероятно тя извираше от много надълбоко и докато стигне повърхността се охлажда. Но така или иначе успяхме да му се насладим напълно и да релаксираме потопени до брада в топлата вода. Не бива да пропускате това място, ако решите да посетите Армения. Мечки слава богу не видяхме, пък и мястото се посещава редовно от хора. Това беше последния ден, през който спахме на открито.

 

Ден 8, 9 и 10 – обратно в Ереван

Прибирането към Ереван си беше изпитание, защото се бяхме отдалечили на повече от 160 км. Трафикът от автомобили не беше голям в онзи район, което допълнително утежняваше положението. В крайна сметка успяхме да се доберем до „магистралата“ Ереван. Само да поясня за читателя, че в Армения скоростните пътища се назовават магистрали, въпреки че в действителност съвсем не са такива. Група от любопитни деца ни приветстваха на пътния възел близо до Йегегнадзор. Говореха си с Наско докато аз се бях съсредоточил върху автостопа. Бяха много мили. При всяка кола, която ни подминаваше, те възклицаваха групово съпричастни на положението. Радваха се, когато най-сетне ни качи един човечец, който пътуваше директно към столицата. Последните три дни от нашето пътуване преминаха изключително в потапяне в атмосферата на града, без да си даваме зор да търчим от едно място на друго и да кибичим по стопове. Арменците се оказаха действително много гостоприемни хора. В Ереван бяхме поканени на гости у момичето (Сюз), което в началото на екскурзията беше така любезно да ни пази част от багажа докато ние странствахме в Кавказ. Наско се бил запознал с нея покрай обученията за младежи в чужбина, доколкото разбрах. Майка и баща й щедро ни нагостиха с традиционни арменски блюда, които бяха приготвили, за да ни посрещнат. Извадиха на масата общо-взето всичко което имаха, включително полусладко вино от нар. Вечерта премина чудесно в тяхната компания. На следващата вечер изкачихме хълма с мемориала на загиналите по време на арменския геноцид. По официални данни в периода 1915-16 г. систематично са били избити по заповед на младотурското правителство между 600хил. до над 1млн. арменци депортирани в концентрационни лагери в пустинята в Сирия. До ден днешен Република Турция отказва да признае геноцида, но има множество свидетели от международната общност, които са отразили тези мрачни събития. Любопитното е, че там имаше огромна градина с множество борови дървета, всяко от които е било засадено в памет на загинал арменец. На табелките до всяко дръвче се четат имената на известните личности, които са ги посадили: Първото дърво на мемориалната алея е посадено през 1997 г. от тогавашния американски сенатор Робърт Доул. Сред останалите, които имат честта да се бъдат поканени да участват в тази инициатива са: папа Йоан Павел II, Бил Клинтън, Георги Първанов, Владимир Путин и множество други. На следващия ден имахме свободна прогарама за обиколка на града. Разгледахме Националната картинна галерия (препоръчвам да се посети), но ни дойде в повече да посетим и галерията с исторически находки, която се помещава в същата сграда на площад Република. Последния ден са качихме на каскадите, от които се разкриваше панорамна гледка над града. Оттам имахме удоволствието да наблюдаваме излитащи балони с горещ въздух, коиот се носеха плавно в ясното небе и като че ли ни махаха за сбогом.

 

Завръщане в България

Завърнахме се доволни и заредени от тази по-скоро нестандартна ексекурзия. Някой ден ще посетим отново тази слабо позната страна, защото останаха места, до които не успяхме да стигнем за тези 10 дни като например планината Арарат и посещение на втория по големина град в Армения – Гюмри. Надявам се тази статия да е била полезна и да вдъхнови бъдещите пътешественици, които са избрали Армения като своя следваща дестинация.

 

Снимки от пътуването може да разгледате тук: Backpacking in Armenia

 

Автор: Радостин Йорданов

Leave a Comment