Скалата и егото

Йоана Иванова

Заставам до скалата. Вдишвам дълбоко. Започвам да се катеря.

Катеренето е особен спорт, в който се изграждат силни връзки. Не само с човека в другия край на въжето, на което висиш, но и със самото въже. Най-важната връзка обаче може би е тази със скалата. Усещаш я под пръстите си и дишаш с нея. Сърцата ви бият в едно и се обичате, и се мразите, и се събирате, и се разделяте, но никога напълно.

Когато застанеш на върха ѝ, те завладява блажено чувство на абсолютна умора. Точно тя те кара да се забравиш. Да забравиш за ролята, която си приел за своя, и за маската, която не сваляш дори насаме със себе си. Да забравиш за егото. Поглеждаш надолу и виждаш цялата долина под себе си, но не се чувстваш на билото на света, нито като покорил върха. Чувстваш се малък пред разгърнатата под теб земя. Ала това чувство не накърнява егото ти, защото то е изчезнало. А отсъствието му ти позволява да видиш по-голямата картина, да се чувстваш свързан, приет и на място. Чрез отсъствието му откриваш връзката с природата.

Хората сме силно йерархичен вид и в ежедневието си, съзнателно или не, постоянно се стремим към добиването на по-висок ранг. Той би означавал повече власт, която в случая на хората често се измерва в пари. Парите са символ на високата позиция в обществото. Те осигуряват възможността да имаме повече от това, което искаме. Демонстрираме това си благоденствие чрез притежание. Ние имаме повече храна, повече дрехи, повече коли и т.н. Подобна демонстрация ни носи по–високо обществено положение. Заради това, и не само, ние активно се стремим да имаме повече, за да докажем, че сме повече и да нахраним егото си. Бедата е, че то е ненаситно.

Поради йерархичната ни природа и начина, по който е устроено обществото ни, ние биваме свръхконсуматори. Това ни поведение обаче е причина за безброй екологични проблеми. Не само че населението ни е нараснало до нечувани висоти, но и ненаситността на една, макар и не особено голяма, част от него е направила същото. С цел да задоволим нарастващото потребление, ние стигаме до свръхпроизводство. Дори на пръв поглед то да изглежда оправдано, всъщност не е. Четох, че българинът изхвърля средно по 80 кг храна годишно, но голяма част от населението мизерства, което значи, че тези, които могат да си го позволят, изхвърлят далеч над 80 кг! Енергията и ресурсите нужни за производството на тази храна не са използвани, а са напразно изхабени.

Нека да поговорим и за неорганичните отпадъци. Първото, което ни идва наум, е пластмасата. Особено тази за еднократна употреба. Тя може би е символа на свръхпотреблението и производството. Навсякъде из страната ни има заводи за пластмаса за еднократна употреба. Тя се използва всеки ден по много, въпреки, че е безкрайно лесно заменима. Но егото е нещо силно. Така веднъж 7-годишно момиче ме попита дали не се срамувам да си нося торбичка в магазина. Не мога ли да си купя направо от там?

За производството на 1кг пластмаса в атмосферата се освобождават 6кг СО2. Всички сме наясно, че нивата на парниковите газове в атмосферата се покачват. Кривата на Кийлинг е живо доказателство. Макар производителите да са наясно с щетите, които тази ненаситност у хората причинява, те са готови да си затворят очите, защото този тип производство им носи повече пари за по-малко време. Повече власт и то сега. В състезанието си за власт човекът е готов да жертва природата. Свръхпроизводството и потреблението са нагледния пример.

Но защо!? Не е ли глупаво да мислим, че тези ни действия няма да имат последствия? Как може да жертваме природата, която поддържа нашето съществуване, без дори да се замислим? Според мен бедата е в липсата на връзка.

Затворили сме се в един, създаден от нас самите, свят, който постепенно изяжда изначалния. Скитаме се из бетонните му улици и всичко, от което се нуждаем, можем да си набавим от близките магазини. Постепенно сме забравили, че всъщност тази ни реалност се крепи върху природата. Забравили сме за зависимостта си от природата, която само допреди 200 години е била тъй явна. Борим се за място в обществото, а не можем да намерим същинското си такова. Харесва ни да мислим, че то е на върха. Егото ни кара да си мислим, че дори не сме свързани със земята под краката ни, че сме недосегаеми. Но това не е вярно.

Смятам, че една голяма част от проблемите ни са причинени от егото ни. Затова първата стъпка е да се откажем от него, да се откажем от йерархическата си природа. Това най-вероятно е безбожно трудно. Ала толкова пъти сме пренебрегвали и изменяли природата си, че ще е срамно да не опитаме. Изоставяйки йерархичния си начин на мислене, ще постигнем едно общество на равенство, където хората ще се чувстват по-сигурни. Все пак нивата на стрес са най-големи в най-високите и най-ниските позиции в обществото. Не само това – стремежът да имаш още и още също ще се уталожи. Наивно е да смятам, че ще изчезне, но е твърде вероятно да намалее. Заедно с него ще намалеят жаждата за пари и производството. Излишно е да обяснявам колко добре това ще се отрази това на планетата ни!

Отказвайки се от егото и йерархията, ще можем да усетим връзката си с природата, да намерим мястото си в нея. Това е усещане, което не мога да обясня. Трябва да дойдете да се покатерите някой път и може и да го разберете. То е като да си приет от света.

В природата има ред и зависимости. Ние зависим от много други създания, както и те от нас. Поглеждайки надолу от скалата, аз осъзнавам това. Умът на човека е толкова развит, че му дава най-широкия съществувал досега мироглед. Чрез него той може да намери не само своето, но и чуждите места в кръговрата на живота. Тази способност ни позволява да виждаме и отчасти контролираме връзките в природата. Най-често я използваме, за да задоволим своите консуматорски нужди, но ако помислим по-глобално, бихме могли да постигнем чудеса! Чрез правилните наблюдения и действия бихме могли да развием пълния потенциал на заобикалящата ни среда. Да засилим биоразнообразието, да му намерим място до себе си и да намерим своето място до него.

Как? Давам най-простия пример – съдете дървета като Photinia villosa, чийто плод служи за храна на птиците през зимата. Също така най-доброто нещо, което може да се направи за дадена тревна площ, е да се осигури водоем наблизо. Това многократно ще увеличи биоразнообразието наоколо. Много архитекти вече работят по сгради, в които има дървета, или чиито покриви са превърнати в поляни. Не само можем да увеличим биоразнообразието в градовете, но и в самите диви местности!

Ако търсехме фундаментална причина в това, човешкият ум да се е развил дотолкова, може би я намерихме – за да помогне на света да постигне пълния си потенциал!


Есето спечели 3-то място на първия по рода си конкурс от ученици за ученици „Моето зелено бъдеще.“ В конкурса взеха участие 108 ученици от 26 различни училища в страната.

Автор: © 2019 Йоана Иванова,
11 клас в 18-то СОУ „Уилям Гладстон“, гр. София

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *