Трябва ли родителите да бъдат приятели с децата си?

Приятелите са една душа в две тела.

 

Думите на Аристотел при мен претърпяват известна промяна. Нашата душа е обща за три тела. Защото аз, майка ми и баща ми, сме едно цяло. Защото в тях разпознавам своите най-близки приятели. След по-малко от месец навършвам 18 години. Според общоприетите норми ставам зрял човек. Но, все още искам да съм дете, защото тогава чудесата се случват непрекъснато!

По пътеката на моето вчера се връщам в годините на детството. Едно време, белязано от безгрижие и безметежност. Но и с уязвимост. И със страх. Казват, че приятелите се проверяват в критични моменти. Като малък и аз съм имал премеждия и моите родители не просто са си изпълнявали родителския дълг, но и ми бяха опора, рамо, утеха. Както само приятелите могат. Помня как мама ме увери, че разчита на мен, защото мъжете не се страхуват от една проста операция на сливици. Нищо, че тя се страхуваше повече от мен. Плаках малко. Даже почти никак. Защото нямах право да не оправдая доверието на моите хора..

Помня и един инцидент, когато едно съседско дете ме удари с камък, без да иска. Докато пътувахме към болницата, моите родители все повтаряха, че всичко ще бъде наред. Въпреки многото кръв, бях спокоен. Защото те бяха до мен. Усещах сигурност. И знаех, че и това ще мине…

Историята със скрития бележник в 5. клас провокира усмивка на лицето ми. Е, мама и татко ми се скараха, но ме увериха, че приятелите си имат доверие и си казват всичко. Дори и за изкарана двойка…

Вкъщи си имаме традиция. Вечер обсъждаме деня си, тревогите и болките си, радостите и мечтите си. А на разходките ни из квартала след това често се смеем, имаме си наши закачки, дори и химн на семейството си имаме. Затова не се притеснявам, ако някой познат ми каже, че вече сме големи и родителите не ни разбират. Защото при мен не е така. Предпочитам да преодолявам трудностите си с тяхната подкрепа. А съветите им са безценни. Нищо, че понякога ги осмислям по-късно и чувам познатото: „Нали ти казах!”

Една латинска мъдрост определя приятелството като солта на земята. То е по-ценно от роднинството. Щастлив съм, че имам късмета моите най-близки роднини, майка ми и баща ми, да са моите най-ценни приятели.

Древногръцкият поет Тиогнит уверява, че няма сред хората никой по-добър от бащата и майката. В знак на съгласие с тези думи ще изразя признателността си към мама и татко в акростих!

Родителите си

Обичам безрезервно.

Доверявам им се

И искрено ги ценя.

Те са моята опора.

Единни сме винаги ние.

Любими приятели –

Истински и верни!

 

През годините

Разбрах една

Истина безспорна.

Титлата приятел

Единствено те заслужават с

Любовта си безусловна!

Искам винаги да са до мен!

 

Определено смятам, че родителите трябва да бъдат приятели на децата си. Да бъдат пример за тях, от който да се учат. Да бъдат авторитет, който децата да уважават. Да бъдат мерило, което децата да следват. Да всяват уважение, но не страх. Да предизвикват почит, но не заради годините, а заради стойностите си. Родители и деца трябва да бъдат единни, защото те са онази сплав, която дава сили и на едните, и на другите. Когато стана родител, ще ми се да имам същото семейство, в което аз съм детето. Макар и пораснало. Надявам се в мое лице децата ми да виждат доброта и сила. Каквито разпознавам в баща ми. Искам моите деца да имат майка като моята. Всеотдайна и мила. Искам да си говорим дълго, да си имаме свои моменти, да се радваме на задружността си. Искам хората да ни приемат като едно цяло, като семейство, в което приятелството е и любов, и сигурност, и доверие. Защото родителите са корените, а ние децата сме клоните на семейното дърво.

 

Автор на статията е класираният на 2-ро място в нашия конкурс за авторско есе „Походът“ Лъчезар Евгениев Цветков, на 17 години, ученик в 11-ти клас във 2. СУ „Акад. Ем. Станев“, паралелка „Журналистика“.

Препоръчани за вас

2 коментара

  1. Маргарита

    Браво на Лъчезар за есето ! Браво и на родителите му за възпитанието и отношението ! 🙂 Успех в бъдеще !

  2. От къде този социалистически патос?!
    Звучи нагласено-угоднически с герои от друго време, може би преписано от вестник учителскодело – брой от 1973 г. А може би го е писала баба му, която без да усети е ударена с голям комунистически чук по главата, докато се опитва да изпълзи из под масата, където се крие докато яде с връзки купения банан.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *