Защо искам да живея на село? Или по-точно: селото – коренът на живота

Човешкият род винаги е съществувал под формата на обединение, независимо дали семейство, племе, племенен съюз, народ или друга социална единица. Той е индивид с високо развити комуникационни и организационни способности и най-вече желание за самоизява. А без публика накъде?

Този научен поглед върху човешкия свят съвсем не е чужд на никого, може би ще си кажете дори излишно споменат, но не е така, той е ключа към въпроса: Кои са нашите корени? Всичко е много просто, то произлиза от самите нас, защото какво е коренът – той е памет. В него е силата ни, то е воля за живот. Родното, това е смисъла да запазим нещо наше, нещо, което ни е дадено, и което ние да предадем напред. Да не пренебрегваме, да пазим, да не мърсим, да се гордеем, да градим и най-вече да не ЗАБРАВЯМЕ. Това са традициите и обичаите, които бабите и дядовците ни дават, това трябва да остане в душите ни, защото забравата е липса на всякакво отношение. И сега възниква въпросът: “Къде са всичките тези неща?”. Оставям белия лист на масата и отивам да търся отговорите на въпросите там, където със сигурност ще ги получа – село.

Вече съм на спирката, а ето го и селския автобус. Качвам се и си купувам билет,

поглеждам към седалките, свободни няма, за което не се сърдя, разбирам всички тези хора, които са принудени да стават рано, за да се доберат до големия град, където има всичко – от аптеки, магазини за дрехи, хранителни магазини с безкрайно големи количества храни, молове, сладкарници, кафенета, та чак до омръзналата на всички ни “Лафка”. Виждам в лицата на тези хора умората на онзи живот, където картофите не растат по щайгите в магазина, ягодите не се раждат в кофички, а чесънът не е в мрежички, но въпреки тежкото си ежедневие виждам нещо много по-важно, в очите им се чете радост. Каква е тази радост? Как пък точно това видях, ще си кажете? Е, сега ще разберете. Отговорите на тези въпроси ще се разкрият в хода на събитията.

След около час из опустелите пътища извън града, автобусът стигна благополучно до затънтеното селце, чието име неслучайно няма да спомена, ще оставя на вашето съзнание само да реши как се казва неговият рай, защото, повярвайте ми, животът на село е наистина едно приключение. Още на входа пред мен се разкрива гледка, която никога няма да забравя – дървена табела, изработена със завидна майсторска дърворезба е изписано името на селото, а от двете ѝ страни кашпи с вечнозелени пълзящи растения. Табелата далеч не е нова, дори бих казал, че е поне на двайсетина години, но пък си личеше, че хората полагаха грижа, тя да продължи да “свети” и така да огрява душата на всеки човек, който мине покрай нея, карайки го да спре и да я загледа. А само да можехте да видите останалата гледка, просто нещо великолепно, старинни къщи с каменни керемиди, ниски огради, със старателно засадени пред тях пъстри цветя. В далечината пък се виждаха няколко все още поддържани ниви, а на тях малки човечета, които усърдно, като мравки, се трудеха в името на хляба си. Всичко дотук беше просто неописуема гледка. Сякаш нещо в мен се възроди, да, защото аз не се деля от тези хора, роден съм и съм израснал на село, то не ми е нещо чуждо, напротив, дори обичам от време на време да се прибирам там. Но сега усещането беше различно, защото вместо да се кача на автомобила и да сляза чак пред къщата си, аз взех автобуса и имах възможността да видя и подуша онова, което винаги изпусках, това, което събуди в мен желанието да остана на село завинаги.

На фона на тази селска идилия, нещо привлече вниманието ми. Това беше една сграда в същия стил, като старите къщи, но това бе само привидно. Новите червеникави керемиди, модерната дървена дограма, изкусно подредените дворни декорации, перфектно оформените храсти я правеха някак различна. Хората живеещи в нея се бяха опитали да пресъздадат околната обстановка, но това не се беше случило по най-сполучливия начин. След малко отместих поглед и видях още една подобна постройка, и още една, и още една…..какво става тук?!? Нещо беше различно, осъзнах, че в селото имаше млад живот, имаше дух. Продължих по пътя си и пред мен се появи баба Гинка. Тя така ми се зарадва, че не успях дори да я поздравя, просто защото тя вече ме беше награбила и ме целуваше по бузите. Покани ме у тях и след час и половина сладкодумие, най-сетне успях и аз да взема думата. След картината, която описах преди малко у мен се бяха породили много въпроси: Какви са тези хора? Кое е мотивирало тези хора да дойдат тук? Стресът ли им се вижда по-малко? Желанието да се занимават със земеделие? Природосъобразният начин на живот? Какво ли, не знам? Стремежът да отглеждат сами храната си? Или просто човекът винаги се връща към корените си? Всички тези въпроси изникнаха в съзнанието, просто не знаех кой да задам и въпреки, че думата в разговора сега вече беше у мен, трябваше бързо да попитам нещо, преди отново баба Гинка да продължи. Всичко, което беше в съзнанието ми излезе с един простичък въпрос: ЗАЩО? Кажи, бабо Гинче, защо селото е пълно с всички тези нови хора, как така младите са тук, не ги ли привличат дискотеките, бляскавите молове и баровете?

Тя ме погледна с известна доза радост, и каза: “Радвам се че попита точно това. Вече не ми остана почти никой, на когото мога да споделя размислите си. Слушай сега чедо.

“Ще ти кажа нещо, което още моята баба ми сподели, когато бях на твоите години. Селото не е просто село, то е такова само за ония, дето не разбират. Те ни мислят нас за прости хора, не са се излъгали, верно е. Но у нас злоба нема, да знаеш, злобата ни е чужда. Тука ще намериш не просто група хора, тука ще видиш…”

“Един малък свят…” – казах аз.

Тя продължи “…точно така, чедо, правилно го каза, един малък свят. Човекът има корен – онова нещо, което ни свързва със земята. Не мога да си крива душицата, обичам го това село. Вервам, че всички тези хора са тука не заради…. как му викаха екоживот или природосъобразително…какво беше там… те са тук заради връзката с предците си, те са тук заради сладките спомени, които са създали, защото каквото и да си говорим, знай, че душата ни я влече натам, където тя чувства покой….ето, то си се види….тук е покоят – на село.”

След още няколко мъдри приказки станах и се запътих към старата къща на дядо, реших да пренощувам тук тази вечер, има над какво да размишлявам. Всичко това, което баба Гинка ми каза, ме накара да се замисля наистина дълбоко над нещата и тогава осъзнах какво влече всички тези хора насам, към село, това е онзи огън на спомена, който ни топли…..

Спомням си как вечер, след цял ден лудуване навън, сядахме всички около масата – баба, дядо, мама, татко, батко, братовчедите, лелите, чичовците и дори съседите и хапвахме онова вкусно сиренце, пресни домати от градината и комат хляб върху старата дървена маса….ех сладко детство… и в крайна сметка бяхме сити и доволни, макар че нямахме всичко. Работехме усърдно на градината и спяхме малко и въпреки това бяхме отпочинали. А сега какво се случва, постоянно уморени, недоволни, стресирани…..уж богати, а всъщност толкова бедни. Разбрах какво привлича младите хора на село, това е спокойният живот, спомените и най-вече корените на едно безгрижно детство, там където се чувстваме щастливи, където ще остана и аз.

 

Автор на статията е победителят в нашия конкурс за авторско есе „Походът“ Николай Марио Динов, на 23 г. от с. Долни Пасарел, студент в 4-ти курс, специалност Строителство на сгради и съоръжения в УАСГ, гр. София.

Препоръчани за вас

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *