„Петя на моята Петя“

“Тя е слънчево момиче, във вените ѝ слънчево червени…”

Какво се случва с ония различните хора – творчески, истински, които, като ги погледнеш, виждаш слънце? На живота май му светят прекалено ярко и ги засипва с дъждове. А те – те са си такива и не искат да се променят, затова и сивотата на света ги захвърля в най-мрачните и гнили ъгли на живота, където дори слънчевите лъчи губят топлотата, цветовете си…

На 3 декември 1979 година един такъв човек посяга на живота си, едва 17-годишната Петя Дубарова. Времето, в което живее тя, може да се опише по много начини, но най-важното – то не толерира различните и се опитва да ги стъпче. Самоубийството на Петя успява да разтърси цялата страна, дори по време на тоталитарния режим, по чието продължение “самоубийство” е мръсна дума и не трябва да попада в българския речник. Съдбата на Петя обаче, чупи рамката и пример за това са безбройните изпратени писма, протестите на съучениците ѝ, препрочитаното творчество. В последната си вечер тя оставя бележка:

 

Измамена

 

Прошка

 

Сън

 

Спомен

 

Зад стените на голямата къща

 

ТАЙНА

 

Въпреки бързата реакция на семейството и лекарите, сънотворните, погълнати от Дубарова, побеждават напразните опити. Сутринта на 4 декември Петя умира.

Бургаската поетеса избира смъртта пред огорчението и разочарованието, но стиховете ѝ ще останат живи, докато има кой да ги чете. А кой не иска да чете Дубарова…

 

“Вземете ги! Побързайте! Как хубаво

е с моите загадъчни вселени.

Изпийте със очите си вселените,

родени от стиха ми и от мене!

 

Защото като кръшно главоболие

минава мойта топла синя вечер.

Невинна, като детско своеволие,

аз тръгвам пак към своето далече”

 

Днес, системата от отминалите дни се е развила, но остава същата, като безкрайно разтягаща се във времето константа, математическо уравнение, в което различните от x,y,z символи са излишни. Различните. Онези, които организмът отхвърля като чужди органи. И те, всеки по своя начин, спират да функционират. А аз започвам да се питам – как е възможно изгнилият в основите си механизъм да продължава да диша, да съществува. Да експлоатира и изплюва вече ненужното, да отстранява нестандартните хора, оприличавайки ги метафорично на изкривени звена от иначе перфектно смазана машина. Петя Дубарова е от тези – искрена, чувствителна, говореща с чуждите души през своята поезия. Днес, нея я няма, но парадоксално, системата е същата. Много дни ще минат, докато тя се промени, но трябва. Иначе, макар и в друго време, хората като Петя ще остават загадки, предпочели смъртта пред горчивината на дните.

Сега, 40 години след смъртта ѝ, предстои да се случи нещо красиво – първият игрален филм за Дубарова – “Петя на моята Петя”. Филм, който ще разкаже точно това – какво е да бъдеш съвременна Петя. Отритната от сивото общество, защото има цвят в душата си. Защото е “слънчево момиче”.

Филм, който ще отговори на много въпроси, ще хвърли светлина върху различните, мислещите, дръзките, ненавижданите от една грозна система, която погубва най-красивото в живота.

Настя

Author: Настя

Казвам се Анастасия Димитрова, на 17 години, уча и живея в гр. Кюстендил. Занимавам се с изкуство, обожавам чуждите езици, страстен читател, който се опитва чрез писането, да промени поне частица от негативизма, предоставян щедро от нашето общество.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *