Чужд на себе си. Чужд на тях. Всяка секунда и всеки час. Усети промъкващата се близост – от него, от нея. Как тихо потропва на вратата ти, изискваща и настоятелна. С бавна стъпка, но уверена, приближи се като котка, в своето състояние на надмощие и високомерие към другите, с поглед вперен напред. Идвам и отварям вратата, защото не се боя от нищо. Смела, дръзка и непоклатима, жадна за още приключения, емоции и любов – към него, към нея и към себе си.

Отварям вратата, не се боя от нищо. Готова съм, защото това е единствената крачка, която правя осъзнавайки последиците. Това е битието ми, това е моят живот – твоя и техния. Поемам въздух, поеми и ти, нека погледнем уверено, такива сме си. Какво виждаш? Аз виждам непознатата жена, която мило ми се усмихна, защото останах пет минути по – дълго от обикновеното ми битие, за да задържа вратата на асансьора за нея. Мило от моя страна, знам. Такава съм си. Такива сме си. Виждам любов и благодарност в нейните очи, въпреки дистанцията и чуждите ни животи. Моят чужд на нейния, моят чужд на всеки друг. Виждам уплахата в очите на детето, което изчаква търпеливо светофарът да озелени пътя му до училище. Може би не си е написал домашното предишната вечер или пък крие по–дълбоки чувства, въпреки видимата крехка възраст. Още не е узнал колко по–плашещи неща предстоят в бъдеще. Първата любов, първата целувка, втората среща или загубата. Това е битието на чуждия през моя поглед. Поглед на едно двадесет и три годишно момиче, все още не познало всички трепети. Стягам всички мускули, за да погледна още по–дълбоко. Искам още от тези емоции, от това приключение – живот. Виждам несигурността, прикрита зад стена от високомерие на мъжа, зад когото се редя на опашка в магазина. Спазвам дистанцията, такива са мерките и правилата, които трябва да спазваме на този етап от живота ни. За мен е още по – чужд, защото не съм се докоснала до това чувство и мога само да го пречупя през моя светоглед, моя наивен усет за детайлите. Високо се измерва, недостижимо его и непреклонна вяра за себе си. Така е оцелявал, така ще оцелява. Чужд дори в своите очи. Аз съм много състрадателна личност, затова усещам болката му. Дебелата стена, която е поставил пред околните не може да ме задържи навън, искам още. Поглежда ме, може би ме преценява, а на мен ми става неудобно, защото осъзнавам, че и той поглежда с други очи към мен. Може би разбра. Разбра, че усетих вътрешното му състояние, което така благонадеждно крие. А може би съм в грешка.

Не ги познавам чужденците в битието ми, не познавам и себе си. Цял живот няма ми стигне да се опозная. Цял живот няма да ни стигне да се опознаем освен, ако сами не пожелаем. Аз искам. Пазим се от това, което ни прави уязвими, поставяме врати, стени, пешеходни пътеки и стени около себе си, за да сме в безопасност. За да не допуснем някого по – близо. А колко много ни се иска някой да мине през тях, да остане и да погрижи за това интимно пространство.

Жената в асансьора натиска копчето първа, нямам против, ще я изпратя до нейния етаж. Тръгвам първа на светофара след зеления сигнал, за да се уверя, че детето ще е в безопасност поне в моето битие, защото видимо в неговото има тревога. Усмихвам се на мъжа в магазина, може би ще се почувства по – добре. Чужд на чуждия е много по – близък, отколкото си мислим. Усещам го. Казах Ви, че съм състрадателен човек и знам, че винаги доброто се връща там, от където е тръгнало. Така както ние винаги се връщаме там, където сме обичани, където се чувстваме вкъщи и може да бъдем себе си. Може да бъдем и тях – чуждите, само да го пожелаем.

Приключението, което изживяваме всеки ден е поход – дълъг, понякога уморителен, но винаги заслужаващ търпението и усилията ни. Затварям вратата, но утре пак ще я отворя. Пак ще поема риска да я отворя, може би този път с грацията на пантерата или дързостта на кучето, но ще го направя. Обещавам! Аз държа на обещанията си, особено на това – то си заслужава всяка крачка. Ще направя добро отново, ще предпазя друг и ще се усмихна на поне още двама. Може би усмивката ми този път ще отвори сърцето на правилния човек. Този, за когото всеки тайничко си е мечтал поне веднъж в живота. Чуждите не са ми непознати, не и толкова, колкото сама на себе си съм чужда. Но ще се опозная. Обещавам! Знам, че и ти ще го направиш, а когато това стане всичко ще е различно. Чужденецът вече няма да е в битието ни, а само в миналото, което ще си спомняме усмихнати и замечтани към по- хубавото – бъдещето. Ако утре отворя вратата и те срещна, бих искала да ми се усмихнеш. Бих искала да ме заговориш и да изпием чаша кафе след това, ще стопли чуждите ни отношения, след което те отново ще останат в миналото. Голямото клише, че надеждата умира последна ще се окаже истина. Докато аз и ти отваряме вратата винаги ще живее. Пожелавам си го, на теб също го пожелавам. А сега ми се усмихни, от там започва всичко.

© 2020 Патрисия Димитрова

Патрисия е студент във факултета по журналистика към Софийски университет „Св. Климент Охридски“. Нейното есе: „Чужденецът в битието“ се класира сред финалистите на литературен конкурс „Походът“ 2020.