„Някои носят щастието, където и да отидат, други – когато си отидат“
– Оскар Уайлд

Щастието, едно кратко и труднодостижимо усещане. Егоизмът и алчността са докарали човека до нещастното му съществувание в битието. Какво е щастието, как се достига до него, какво трябва да почувстваме, за да кажем „щастлив съм.“? Какво трябва да направим, за да го задържим?

Кратката истина, която отскоро преосмислих и ще споделя, е много простичка. За да оцениш щастието, трябва да преминеш през известно количество нещастия. Колкото повече трудности, толкова повече удоволствие от капката успех.

Щастието се крие на всеки ъгъл, зависи от човека колко добре може да се оглежда. Скромният ми опит ми е показал колко щастлив могат да те направят малките неща. Тези, които не забелязваме и не правим, защото ежедневните задачи са ни притиснали или защото капаците на главите ни са притегнати твърде много и не виждаме по-далеч от носа си. Вървим и преминаваме през сивото ежедневие, оставяме го да ни обезцвети. А щастието са цветовете.

Щастието е спокойствието. Чаша топъл чай или кафе в студената зимна утрин, в комбинация с красива гледка, приятна компания на любим човек или дори благотворна тишина. Това са краткотрайни красиви мигове, които ние претупваме набързо, защото закъсняваме или защото мислите ни се запълват с безбройните задачи, които забързаното ежедневие ни сервира. А какъв хубав старт би дало прочистването на съзнанието и спокойната сутрин на така или иначе натоварения ден. Двайсетина минути, отделени за добро утро на душата.

Щастието е топлината. Да посрещнем човека до нас с усмивка, дори той да не ни се усмихва. Така разпръсваме топлина, цветове. Смехът е здраве, все пак (а в тези времена тъкмо от това се нуждаем). Да стоплим близкия с прегръдка след тежък ден, да кажем „обичам те“, „благодаря, че си тук“. Така се стопля дори и най-студената човешката душа. Запалва една искрица, способна да направи пожар.

Щастието е светлина. Помощта на майка с количка да качи количката с всичките торби пазар и детето по стълбите, отварянето на вратата на бабата, която едва придържа бастуна си, догонването на работещия мъж на минимална заплата с 3 деца, едвам връзващ двата края, който е изпуснал портфейла си на улицата с всичките си пари и документи. Постъпки, които носят светлина. Огряват не едно, а две мрачни ежедневия. Твоето и тяхното. Доказателство, че не сме сами на този свят. А щастието се постига от много хора. Взаимно е. Самотният човек не е човек. Щастието е в споделянето – както на хубавите, така и на лошите моменти. Да се обърнеш и да си кажеш: „Не съм сам. Има кой да ми пази гърба.“ И се заражда благодарност. Дори и непознатите могат да те накарат да се почувстваш значим, забележим.

Щастието е в малкото. Вечерята, която жена ти е приготвила или картичката, която сина ти е нарисувал днес в училище. Умората и навика са нещата, които ни пречат да оценим всичко около нас, което го има само СЕГА НА МОМЕНТА. Което няма да се повтори, усилията положени за нас. Цената на розата, подарена от любов, последните два лева на тате, които е измъкнал от джоба си за мен. Малките жестове, малките неща, които забравяме, недовиждаме.  Те ме правят щастлива. Тях се уча да гледам, докато катеря нагоре по стълбичката. Тях се уча да правя, когато съм паднала от високо, когато съм сгрешила. Всеки възход си има падение, всеки човек греши.

Щастието е в борбата. Да се бориш да си повече от това, което демонстрираш. Да намериш своето място и докато го търсиш да си щастлив, защото има какво да осмисли съществуването. Колко малко се иска, а колко много ни се струва, че трябва да дадем, за да сме щастливи.

Обичам с цялото си сърце, мечтая с цялото си същество, страстта ми бушува и иска да излезе. Не искам да я задържам повече. Искам да я покажа, да й се отдам, да съм щастлива. Страховете, обществото, еднаквостта пречат да сме щастливи. Сълзите ми се заформят в очите, защото не знам как така се докарахме сами да се правим нещастни….

Едното не може без другото. Няма как да разбереш вкуса на сладкото, без да си опитал горчивото. Оценяваме щастието след като ни смачкат. Или след като го изгубим.

За мен щастливи са децата. Опитвам се да се уча от тях без да се влияя от мнения и стереотипи, наложени ми от порасналите, скучни хора. Пиша, за да споделя, колко разбита се чувствам от посоката, която сме поели ние хората. Не искам да пораствам, не искам да не мога да усетя истинския смях и доброта, въздуха в планината, да не мога да видя щастието в очите на кучето си, което ме е чакало с такава любов да се прибера цял ден. И то само защото мислите ми са се напълнили с тревоги и сивота от изминалото и негативизъм за предстоящото.

Обичам, прощавам, радвам се, оглеждам се и се усмихвам дори на най-сърдития. Да донеса усмивка носи щастие. Да съм щастлива значи да съм успешна, значи да горя, да съм искрицата, от която да тръгне пожара. Да съм щастлива без правила, без дългосрочни планове. Щастието е ТУК И СЕГА. Погледа върху света ме прави щастлива. Това, което имам ме прави щастлива, а това което ми липсва, ме мотивира да се боря. А борбата осмисля живота ми, развивам се, устоявам и съм щастлива. За мен щастието е не крайната цел, а начин, по който да живея. За да сме щастливи трябва да сме като децата, което ни прави леко луди. Завършвам с една мисъл на един невероятен автор, който е оставил следа в детската ми душа. Тези думи ми помагат да запазя тази усмивка и да я нося горда и щастлива.

© 2020 Десислава Чобанова

Есето на Десислава Чобанова, 18 години, на тема: „Какво е щастието за мен?“ се класира на престижното 6-то място в литературен конкурс „Походът“ 2020г.