Какво е щастие? Зададен така, този въпрос би могъл да има толкова отговори, колкото и хора има на тази претъпкана планета.

За едни щастието е в две шепи, топло легло, чаша горещ шоколад и неделни целувки. За друг това би бил един почивен ден, дъжд, гръмотевици, топлината на старата камина, да разлистваш онази книга, за която все не ти остава време. За трети щастието е просто да гледаш как другите са щастливи. Звучи така простичко, а на мен ми е така трудно да отговоря.

„Какво е щастието?“ Гледам празния лист пред мен и лека – полека започвам да се отчайвам. Озъртам се. Всички около мен пишат. Ред, след ред, след ред. От разноцветните им химикалки сякаш се реят реки от щастие.

Опитвам се да надникна иззад рамото на момичето, което стои пред мен. Казва се Карина. Видя ли я и сякаш някакъв бутон в главата ми превключва на език, който и аз не мога да разбера. От устата ми започват да се реят реки, като тези, които извират от химикалите на съучениците ми сега, само че те не са от щастие, а от чиста глупост. Тя е най-лъчезарният и прекрасен човек. Всеки път щом се усмихне, светът става някак по-красив. Обичам да си говоря с нея. Обичам и как ухае – на пролет.

Успявам някак да надникна и зачитам:

„За мен щастието е пакет желирани бонбони. Преди два месеца баща ми беше болен. Беше тежко. Дълго време трябваше да стои в болница. Съкратиха го от работа. Трябваше мама да поеме нашето отглеждане и издържане. Едновременно с това, тя трябваше да се грижи и за татко. Не ѝ беше лесно, но тя се справи . С нищо не показа, че ѝ е трудно. Аз също ѝ помагах. Тихо и без възражения. Винаги когато можех да я отменя в някоя задача го правех, правех го с желание.

Един ден, когато гледах малката ми сестра, отидохме на покупки. Обикновено взимаме хляб, кисело мляко и яйца. Основни неща. Майка ни оставяше точно толкова, колкото струваха покупките. На касата пред нас имаше мъж с дете. Бяха видимо богати, бяха взели много и най-различни неща. Имаше много сладки, шоколади, бисквити и …един пакет желирани бонбони. Сестра ми никога досега не се бе осмелявала да иска нещо повече, защото макар и да беше малка, мисля че бе достатъчно умна, за да разбере в какво положение се намираме. Но докато стояхме на касата и чакахме своя ред, изведнъж ме дръпна за роклята и ме попита:

– Ще ми вземеш ли и ти на мен едни жилибони, како? – погледна ме с едни жални очи, а на мен сърцето ми се сви. Как да ѝ откажа? Какво да ѝ обясня?

– Съжалявам скъпа, но тези тук са последните. – излъгах аз, като се надявах да повярва и да не попита повече.

– Но аз виждам, че има. Моля те, купи ми! Ако татко не беше болен щеше да ми купи! – нямах какво да кажа. Стоях като цапардосана. Мъжът отпред като че ли ни чу. Обърна се към нас, погледна ни за секунда, а аз почервенях от срам. След това плати и си замина. Дойде и нашият ред. Сестра ми продължаваше да гледа все така тъжно. Нямаше как да взема желираните бонбони.

– Ще ми се да съм като другите деца.- промълви тихо тя.

Излязохме пред магазина, а отпред стояха мъжът от касата и детето. То държеше пакетът желирани бонбони в ръка. Баща му му прошепна нещо, усмихна ми се, а детето дойде и подаде пакетчето в ръцете на сестра ми.

– Заповядай! – каза ѝ то – Аз тези не ги искам чак толкова. Теб ще те усмихнат повече.

– Благодаря! – рече сестра ми и наистина на лицето ѝ се появи най-широката усмивка. След това се прибрахме  у нас по същия път, в същата квартира, но нещо сякаш вече беше различно. Денят бе станал по – щастлив.”

Явно твърде съсредоточено и продължително съм се взирал. Карина се обърна към мен и забеляза, че чета. Сякаш се смути от това, че може би съм разбрал за тази случка. Може би очакваше да ѝ се присмея или нещо такова. Гледаше ме няколко секунди в очакване какво ще направя. После ми се усмихна. И аз ѝ се усмихнах. Мога да потъна в очите ѝ. Забеляза, че не съм написал нищо. Започнах да пиша веднага.

Как бях могъл да забравя? Какво е щастието за мен ли? То винаги е било пред очите ми. Толкова простичко. За мен щастието е Карина.

© 2020 Владимира Петкова

Есето на Владимира Петкова, на 21 години, от град Варна, „Какво е щастието за мен“, спечели 3-то нясто в литературен конкурс „Походът“ 2020. Вероника обича музиката и литературата. От скоро нейно хоби е и рисуването. Учи във Велико Търново.