Упадъкът в човешкия живот

Светът, в който живеем е един жив организъм. Животът е постоянно движение . Човекът е същество, създадено и програмирано да се развива и усъвършенства. Това според мен е главният смисъл изобщо на човешкото съществуване. А развитието е движение.

Човек се ражда, расте и в някакъв момент започва сам да определя живота и съдбата си чрез своите решения. Някои казват, че животът е лесен. Други твърдят обратното. А всъщност животът е и двете. И това какъв ще е нашият живот зависи до голяма степен от нас самите. Ние, хората сме създадени да живеем в общество. Това предполага да се съобразяваме до голяма степен с околния свят и върху нас да се отразяват действията или бездействията на останалите. Но в нашето ДНК е заложен и стремеж към самостоятелност и независимост. Един зрял индивид колкото е по-самостоятелен и независим в своето ежедневие, толкова повече сам определя начина си на живот. И толкова повече неговите решения влияят на околните.

Днес нашето общество е като че ли потънало в бездънна яма. Животът е труден, за някои опира до самото оцеляване, навсякъде се говори как моралът и ценностите са отдавна изчезнали, как агресията, пошлостта и неграмотността се ширят навсякъде. Но в същото време все повече чуваме около себе си „Какво трябва да се случи?”. И това всъщност е главният проблем. Че всички чакаме. Масово младежите днес чакат родители им да им подсигурят бъдеще; народът чака държавата да се справи с демографската криза, с ниските доходи…всеки чака нещо. И никой нищо не прави. Именно това води до упадъка на обществото ни днес. Застоят. За жалост все повече стават хората, които вечно мрънкат, все са недоволни, все някой им е виновен…за това, че са безработни или че са болни, че парите не им стигат… и когато попитам някои от тях „ти какво направи, за да се оправят проблемите ти”, отговорите са най-разнообразни: че нямало какво да се направи, че не зависело то тях, че рискът е прекалено голям… и във всеки отговор кънти „застой”.

Дали това е наш, български манталитет или е световен проблем? Факт е, че хората стават все по-търпеливи и с все по-малко желание сами да направят нещо. Може би основната причина е страх. Да не допуснат грешка, да не ги съдят останалите или може би да не загубят онова, което вече имат. И вкопчени в този страх от риска, страхът от това другите да спрат да  те харесват, човек не осъзнава, че именно така губи най-много, като не прави нищо. Има ситуации, в които е правилно да се изчака, да не се предприемат никакви действия. Но постоянният застой не води до нищо добро. Докато чакаме нещо да се случи ние не живеем пълноценно и се оставяме на волята на околните. Когато започнем да мислим какво ние да направим, тогава и да сгрешим в действията си, загубите със сигурност няма да са толкова големи.

Когато ние предприемаме действия, каквито и да са те, ние сме вътре в движението и живеем. А когато чакаме някой нещо да направи, животът сякаш минава покрай нас и ние сме като странични наблюдатели. Около нас нещо се случва, но не и на нас. И когато всичко това се отнася не само за отделни индивиди, а цялото общество…не е никак добре. И е време да се замислим.