Нацъфтял беше вече люлякът в двора. Ароматът му се разнасяше навред, а ярките дребни цветчета мъждукаха дори след залез слънце. Дългоопашати синигери пъргаво подскачаха сред обраслите му със свежи листа клони в ритъма на любовните си игри. Някъде под навеса пък лястовици кърпеха гнездото си и правеха пътека от парченцата кал по напукания цимент. Готвеха се да изпълнят част от цикъла си- да отгледат потомство. И не само те. Не далеч от гъстата дъбова гора се долавяше и ревът на сръндак, търсещ своята сърна. От всички тези звуци, аромати и топъл полъх ставаше ясно, че пролетта е в разгара си.
В този различен пролетен ден бях на село. Обичах да прекарвам времето си там. Нуждаех се от този чист въздух, който витаеше около тухлените къщи, както и от буйната растителност, завземаща бавно старите зидове. През светлата част от денонощието там бе приказно- район, заобиколен от причудлива природна картина, а през мрачните часове сенки на прилепи и сови рисуваха нечовешки образи в тихата мъгла. Макар и съвсем сам, страхът се губеше сред песните на щурците. Останалият живот наоколо отдавна бе изгаснал. Само няколко свещички още светеха, но едва.
По-ярко от слънчевите лъчи светеше и една идея в главата ми. Оставаха няколко часа, докато слънцето залезеше. Точно толкова ми бяха нужни за разходка в красивата гора- сред набъбналите между корените на дърветата мъх и папрат. Не мислих много. Бяха ми нужни само телефон, шише с вода и фотоапаратът, без който не напусках къщата. Обичах да запаметявам детайлите на природата, които днес повечето от нас трудно забелязват.
Набутах ги във вече изтърканата си от походи раница, дръпнах ципа докрай и затворих вратата на къщата от външната страна. Добре знаех към коя гора да се насоча. Изборът не беше труден, тъй като само нейните клонести дървета се забелязваха още от началото на селото. Сякаш криеше тайни и те канеше да ги разкриеш.
Не след дълго вървене и промушване през тесните промеждутъци на улиците, изгубили отдавна своята форма, калдъръмът започна да изчезва под вечнозеления бръшлян. На входа на необикновената гора свежо зелените листа на дъбове, кленове и липи потрепваха така, сякаш ме приветстват. По стария бук пък със силни удари барабанеше черен кълвач. Досущ като картечница дълбаеше хралупа за своята женска и бъдещото им поколение. Оперението му беше по-тъмно от катран, лъскаво, с червено петно на главата, а очите- невинно бели. Макар и съсредоточен в работата си, прекъсваше от време на време, за да извести със своите любовни екове партньорката си, която отвръщаше в още по-развълнуван тон. Веднага след това тя го посещаваше, надзърваше в хралупата и отново отлиташе в същата посока с гордо вдигната глава. Изумително беше как, дори и от близо четири километра, звуците им все още бяха доловими и не спираха да комуникират помежду си. Липсата на други такива наоколо значеше, че бяха единствената двойка от вида си. Гората беше изцяло тяхна територия.
Запаметих момент от красивия им репертоар и външност, след което продължих любознателно по горската пътека. Скоро споменът за тях се изгуби, изместен от нежния допир на природата.
Чистият въздух гъделичкаше белите ми дробове, а тихият ветрец се превръщаше в любимата ми песен. Пърхащите около мен пеперуди не се страхуваха да ми се доверят, приземявайки се върху дланите и раменете ми. Сърните също бяха там, макар и твърде плахи, за да се покажат. Криеха се в храстите и долавяха всеки подозрителен шум. Стъпките им по влажната кал изчезваха под моите.
Изследвах до детайл всяко едно дърво, всяко едно листо и очите, криещи се между клоните. Както аз, така и те бяха любопитни и в един момент разбрах, че всъщност те изследваха мен. Бях гост в техния дом.
Скоро слънчевите лъчи се скриха, а аз, захласнал се в пейзажа наоколо, бях изгубил представата за време. Отклонил се и от пътеката, сега стоях под най-високите дървесни корони. Тези, даващи подслон на сънливците през зимата и сянка на птиците през лятото- вековните. Природата ме беше хипнотизирала.
Огледах се и не видях следа от пътеката. Опитах се да си спомня някое от дърветата, покрай които бях минал, но уви. Всичко, освен крясъкът на горската улулица, ми беше непознато. Не се уплаших, тъй като и преди бях мръквал в горите, макар и да бяха от онези, които познавах добре. И все пак, вярвах, че природата не ми би навредила.
Смъкнах раницата от раменете си и я подпрях на обраслия в бръшлян дъб. Секунди бяха нужни на мравките, за да я нападнат. Извадих телефона си от нея, след което веднага я отместих и изтръсках. Включвайки го разбрах, че вече има повод да се тревожа- нямаше обхват, съответно и интернет, не беше възможно да установя точното си местоположение. Ако поемех в дадена посока, без да съм сигурен накъде води тя, вариантите бяха два – да успея да стигна там, откъдето бях тръгнал, или да навляза още по-навътре в гората. Но познавах късмета си, затова трябваше да измисля нещо друго. Погледнах отново към телефона и в ума ми изплуваха всички онези филми, които бях гледал. Как точно тогава, когато най-силно се нуждаеш от него, то той те предава. Мислех си, че е само ефект, който използват, за да подсилят кулминацията и да държат зрителите под напрежение. Веднага след това се огледах за утъпкана трева и зърнах диря покрай един кух дънер, станал дом за гъбите. Дали тревата беше нагазена от мен или от някое животно по-рано- не знаех. Все пак се отправих натам, надявайки се да е правилен избор, а светлината ставаше все по-оскъдна.
Крачех шумно покрай корените диви ягоди, подплашвайки горските полевки, които тъкмо бяха напуснали мишите си дупки. Лутаха се, търсейки семена, с които да напълнят неутолимите си стомаси. Ниско по хилавите клони бяха натежали сумрачни сови, дебнещи зорко да хванат някоя разсеяна опашка с извитите си като кука клюнове. Мисълта, че не само те бяха излезли на лов, ме караше да вървя все по-бързо. Очертанията на луната се изостряха с всяка следваща минута в тъмносиньото небе, а скоро се появи и първата подранила звезда. Виждаше се краят на деня, но не и този на пътеката, която оставях след себе си.
Вече задъхан и изнемощял от продължително вървене в незнайна посока, съзрях, че пределът на гъстата гора свършва. Отвъд букака се разкриваше безкрайна поляна. Зелените стръкове трева вероятно бяха пробили отдавна почвата, тъй като бяха достигнали значителна височина. Точно толкова, колкото да укриват тромавите таралежи и пъргавите зайци от хищниците. Всяко по-голямо от тях живо същество беше уязвимо.
Почти предал се от умората, поседнах на земята за кратко като повехнал минзухар. Погледнах към телефона си, за да видя колко батерия ми остава, защото съвсем скоро щеше да ми бъде нужна светкавица му. Там някъде на екрана се спотайваше надпис „ Само спешни повиквания”. Позамислих се отчаяно, отклонявайки поглед напред, когато бях омаян от гледката. Не бях сам на полето. Няколко кошути пристъпваха плахо с тънките си крака зад водещият ги на вечерна паша благороден елен. Свеждаха ръждивите си глави към тревата за секунди, след което отново ги повдигаха грандиозно и оглеждаха наоколо. Не ме бяха забелязали, може би защото стоях неподвижно и се сливах с природата. Наблюдавах ги с възхита и си представях как в началото на есента различните стада се събират точно тук, за да стартират размножителния си период. По това време мъжките се надпреварваха с гордо издигнатите си рога, а ревът им – който не го познаваше, би помислил, че е на мечка.
Не много дълго след това белите им муцуни и опашки започнаха да се губят от кръгозора ми, заглъхвайки в сумрака. Губеха се така, както надеждата. Ала небето не изгасваше за миг. Дори и изоставили ме, слънчевите лъчи бяха изпратили свой заместник – звездите и Луната. Песните на славея пък бяха заменени от тези на щурците. Хармонията и спокойствието не бяха престанали да царят. Или поне до един момент, когато бяха разсеяни.
Мощен крясък изневиделица проби пространството. Щурците занемяха, а кошутите вирнаха подозрително уши и зачакаха. Пулсът ми се ускори и затаих дъх. Звукът се повтори, потрети и се долавяше все по-отблизо. Някак ми беше познат, бях го чувал и преди. Изправих се и тогава нещо прелетя толкова бързо покрай главата ми, че кичур от косата ми потрепна. Приземи се на дървото, оголвайки с нокти кората му, изви глава към мен и се провикна отново. Този катраненочерен цвят, невинните бели очи и зов, с който сякаш искаше да ми каже нещо, бях наблюдавал и по-рано. Беше черният кълвач.
Стоеше неподвижно на дървесния ствол, докато не пристъпих напред към него. Тогава прелетя няколко дървета по-напред и ме зачака отново, а аз го последвах. Не ме допускаше прекалено близо, ала вярвах, че по този начин ме води. И така, докато не се сля с тъмнината и вече почти не го виждах. Въпреки това не спирах да следвам неговия екот. Не виждах къде стъпвам, съдирах раницата си по ръбестите ниски клони, но не спирах. Досетих се да използвам светкавицата на телефона си, но бързо се отказах. Не исках да заслепя и подплаша кълвача, тъй като беше последната ми надежда.
Отчаянието сякаш изчезна, защото знаех, че се е насочил към хралупата си, която беше в началото на гората. Съвсем близо до последната къща.
Краченето ми стана толкова бързо и задъхано, че почти прерасна в бягане. От време на време бръшлянът, който беше като килим по земята, улавяше ходилата ми и ме забавяше. Последният ме замота така, че за малко не ме повали на земята. Залитнах встрани и се подпрях на най-близкото дърво, когато зърнах недалечна светлина. Оглеждайки земята за още от подлите бръшляни, осъзнах, че вече крача по пътеката. Достатъчно беше, за да разбера, че това е правилната посока. Въпреки това птицата не спираше да издава звук и да ме напътства.
Много скоро се провикна и втора птица. Беше женската на кълвача, чакаща го във вече готовата им хралупа. Преди да се отправи към дома си, той издаде последен крясък, наблюдавайки ме как се отдалечавам към селото. Извъртях глава назад, проследявайки с благодарност полета му.
Гората вече беше останала далеч зад мен. Тайнствените сови и прилепи бяха потънали в мечтаната нощ, а в тон с щурците зазвуча и воят на вълчата глутница. Слушах ги от прозореца на къщата и си припомнях отново и отново за черния кълвач. За това как се доверих на природата, а тя не ме предаде.
© 2020 Алпер Османов.
Разказът на Алпер Османов, „Черен кълвач“ на 18 години, от град Бяла / Русенско/, спечели 2-ро място в литературен конкурс „Походът“ 2020.
