„Болест на културата на сегашния век е
неспособността да чувстваш своята реалност.“
Страх ли ви е от смъртта? Когато почука на вратата ви, ще ѝ отворите ли с широко разтворени ръце, готови за прегръдка? Аз ли? Аз не се страхувам от нея. Страх ме е само от това, че животът, който ми остава, няма да бъде достатъчен, за да направя всичко, за което мечтая – най-вече да опозная себе си.
Годината е 2022, месецът е февруари, денят е петнадесетият от него, часът е 12 на обяд – средата на денонощието. Колко ли време ми остава под стъклото на пясъчния часовник. Зад прозореца на стаята ми не се чуват гласове, а асфалтираният път си взема почивка от тежестта на преминаващите автомобили. Тази тишина ми позволява да чуя падащите прашинки пясък в средата на деня (или на живота ми). Вирусът е в разгара си и хората се страхуват, страх ги е от смъртта. Пазят живота си с цената на прегръдките, усмивките и споделеността. Не се притесняват от другата, по-застрашителна Пандемия – тази, която засяга културата, човечността и обичта на хората, вирусите, които водят също до смърт, не завършваща с безжизнено и студено тяло, а с друга по-болезнена, в която умира душата. От тази смърт се страхувам…
Вирусът Невежество е този, който може да ни изяде отвътре. Самите ние създаваме благоприятни условия за репродукцията му, защото много често го приемаме за нещо нормално, което не застрашава съществуването ни. Бактерията се разпространява и разпокъсва душата. А ние като глупци не правим дори и жалки опити за унищожаването ѝ. Напротив – крием се зад предпазни маски, които нарушават свободата ни. Притискат устните ни, пречейки да извикаме високо това, което мислим. Неспособни на вик, а само на глухо стенание, губим индивидуалността си, като се превръщаме в част от общата маса, следвайки чужди желания и идеи на хора, преследващи собствените си амбиции, скрити зад други маски – тези на лицемерието. С цинични усмивки заменяме вещественото с виртуалното. Образованието се превръща в пародия, а ние шептим изпод маските: „какво пък, то така е модерно“. Забравили сме, че именно невежите са тези, които се поддават на манипулация, превръщайки се в пешки, участващи в шаха на живота, с които лесно може да се играе, ако не обърнем хода на играта. Решението е известно. Лечението е дълго, продължаващо през целия ни живот, но културата е онази движеща сила, която може да ни доведе до духовно извисяване. Тя е тази, която обогатява цветовете на света, връщайки ни обонянието, което сме загубили по време на собствената ни пандемия. Тя ни прави по-добри, по-разбиращи, по-обичащи хора. Учи ни на ценности, дава ни знания, обогатява съществуването ни. И не иска нищо в замяна. Тя е нашето спасение… ШАХ И МАТ!
Спасението е безсмислено, ако не сме излекували човечността си. Вирусът, който е по-опасен дори от невежеството, се нарича Алчност. В днешно време повече от половината население на Земята страда от него. Той е заложен във всеки един от нас, но когато го подхранваме прекалено много, застрашаваме да ни доведе до унищожение. Той е пагубен не само за самите нас, но и за хората около нас. Разбираме, че сме се разболели прекалено късно, тогава когато се питаме какво сме готови да направим, за да достигнем до върха на материалния успех, а отговорът достига ясно и категорично до съзнанието, крещящ „всичко“. Изгаря ни пламъкът на алчността, а температурата на тялото ни достига до четиридесет. Започваме да губим културните си ценности, погребвайки вярата в други, освен в самите нас. Искаме да бъдем по-добри, да притежаваме повече и повече. Но тази болест е коварна, защото дори постигнали всичко, то пак не ни е достатъчно, а щастието бяга ли, бяга… Изцерението се крие в душата ни. Тя е тази, която трябва да излекуваме. Пътят е дълъг, спринтирането болезнено. През него се учим да обичаме себе си и да благодарим за това, което имаме. А щом достигнем финалната лента всичко е обгърнато в смисъл. Смисъл, който се крие в осъзнаването, че сме достатъчно добри и се обичаме такива, каквито сме. Разбираме, че сме изцерени, когато се запитаме какво ни е нужно, за да бъдем щастливи, а отговорът затанцува като балерина в съзнанието ни, пеейки „ВСИЧКО, КОЕТО ВЕЧЕ ИМАМЕ“.
Да имаме всичко, но да няма с кого да го споделим, е често срещано обстоятелство, което води до най-болезнения вирус, водещ началото си още от създаването на човечеството – Самота. Уви, днес е най-често срещаната болест, която е способна да унищожи човешката душа. В създалата се ситуация, в която ни е забранено да се доближаваме един до друг и на всякъде с големи думи е изписано: „Дистанция 2 метра, моля!“, душата ни заболява от самота, а сърцето едвам доловимо тупти: „дис-тан-ция; дис-тан-ция; дис-тан-ция“. Отделяме се от света и се страхуваме от смъртта на тялото, без да забелязваме, че така умираме с всеки изминал ден. Решаващо значение за благосъстоянието на всеки един индивид е именно социалното му развитие и поставянето му в една културна общност. Без социални контакти не можем да бъдем пълноценни. Без всички вас аз няма да бъда същата, защото всеки един човек, с малко или много, допринася за развитието на другия. Забранено ни е толкова много, позволено ни е толкова малко. Бавно и сигурно пропадаме в бездната на самотата, а решението е толкова просто. Цярът е в това, дори по време на социална изолация, да показваме обичта си и да докосваме другия с думи, галещи нежно бузите му, споделяйки битието. Излекувани сме когато ритъмът на сърцето се учести, туптейки: „спо-де-ле-ност; спо-де-ле-ност; СПО-ДЕ-ЛЕ-НОСТ“.
Векът е двадесет и първи. Аз все още стоя пред прозореца. Май ми се стори, че чух един автомобил да преминава. Прашинките в пясъчния часовник продължават да капят като цветове на роза, тихо е, толкова тихо, че дори мога да чуя това, което не може да бъде чуто. Да, хората наистина се страхуват от смъртта. Разбирам (може би мъничко и аз се страхувам). Но нека за момент да си сложим розовите очила и да си представим, че животът не е само „жив съм или съм мъртъв“, а е всичко онова, което научаваме, чувстваме и усещаме през него. Затова искам да обрека душата си на безсмъртие. Направете го с мен! Ако се страхувате от невежеството, престанете да бъдете просто пешка, а се превърнете в този играч, който ще отбележи ШАХ И МАТ! Ако мислите, че алчността ще ви погуби, то просто се огледайте и с усмивка на лице си припомнете колко много ИМАТЕ! Ако сте самотни, разтворете обятия и без страх ПРЕГРЪЩАЙТЕ!
