Да живеем без пластмаса е непълно достижимо. По-същественият въпрос е искаме ли го и ако отговорът ни е да, икономиката няма да има друг избор освен да се съобрази с това.
Тази тема има много аспекти, дължащи се на борбата за главната роля, за силата в центъра. Често се питаме кой управлява живота ни – политиката, бизнеса, други сили или самите ние? А преди да вдигнем ръце от отговорността, замисляли ли сме се, че може би всички те взаимно се допълват?
В книгата си „Побутване“ нобеловият лауреат по икономика Ричард Х. Талер и Кас Р. Сънстейн се опитват да намерят баланса между личната свобода на избор на потребителите и възможността за нейното манипулиране с цел да се вземат по-добри, здравословни и ползотворни решения. Трудно е да се определи кое е по-правилно, но тази главоблъсканица ни разкрива важни заключения – в екзистенциалния процес на покупко-продажба, на основата на който функционира битието ни като общество, участват много страни и всяка от тях държи част от властта. Като взаимосвързан организъм, ние се нуждаем един от друг, за да ни се получава по-добре. Ето защо, ако всички сме участници в играта „Живот“, то ние държим различни краища на едно и също въже, дърпайки го едновременно към себе си. Но уловката е и точно тук – за да спечелим нещо, е необходимо да се съобразим с интересите и на останалите играчи.
Дори да не сме експерти в икономиката един неин принцип би ни помогнал да звучим като такива, а именно – търсенето определя предлагането. В него се крие нашата сила като обикновени хора, общество, потребители. Но тя е и наша отговорност. Някои биха казали, че сме просто средство, инструмент в нечии ръце, но дори така ние отново имаме възможността да повлияем, ако не друго, то поне пътя, по който ще се постигнат нечии чужди интереси. В една за младото поколение вече винтидж песен се пее „силата е в теб“ („You’ve got the power”). Повлияни от нея или не, малцинствени групи от обществото доказаха съдържанието й, като направиха така, че да отпадне използването на ценни кожи в модната индустрия, да се отворят множество заведения за здравословно хранене, да се разширят щандовете за био храни в супермаркетите, да се прибягва все по-рядко до тестването на козметика върху животни, да се използват рециклирани материали в производството и да се постави поне по едно веган блюдо в менюто на всеки уважаващ себе си ресторант. И преди в главите ни се разбушува яростна дискусия, бих искала да помоля поне за момент да погледнем на тези събития просто като на факти.
Подценяваме много влиянието на тенденциите, които сами ние създаваме било то случайно и необмислено или с по-дълбока цел. Като социални същества непрестанно общуваме и така разпространяваме мнения и идеи към всяка точка на света. Можем без усилия да заставим и себе си, и другите да повярваме в лъжа, можем и да сътворим нова истина. В наши ръце е да направим от един и същи човек и светец, и дявол. Един път ще осъдим жестоко, друг път ще затворим очи. Но правилно или грешно, присъщо или не, важното е – ние действаме като лавина, като водно течение, способно да преобърне и море, като доминото, причиняващо верижна реакция. Ние сме създателите на нюанси, променящи вида на цялостната картина и без значение дефект или ефект не може да не ни има. О, разбира се, че далеч не всичко зависи от нас, но ние сме неизменна част от механизма и то онази част, в която всичко се случва.
Ето защо, въпросът не е дали е възможна икономика без пластмаса или не, а дали искаме тя да бъде. Няма невъзможни неща – казал го е вече почти всеки, но ние трябва да вземем решение дали сме готови да направим няколко саможертви, дали предпочитаме да бъдем отговорни, дали вече ще бъде модерно да си равен с природата човек, а не непукист и могъщ неин съдържател.
И съвсем сериозно – разликата в цената между една стъклена и една пластмасова бутилка вода се състои в стотинки, така че тук далеч не говорим само за цифри, а за воля, грамотност и навици. Колкото и да сме се самозалъгвали, че можем да експлоатираме безцелно природата и нищо няма да се случи, вече е трудно да останеш необразован по темата. Няма как да се оправдаем или да затворим очи – околната среда днес не е неидентифициран обект, а повод за обществени разговори, урок в детските учебници, специалност в университетите и част от политическия спектър.
Що се отнася до навиците, те се изграждаха за колко? Двадесет и един дни. Е, тогава остава само личната ни воля.
Дали сме много на света, може би още повече сме му взели, но път назад няма, по-добро място за живеене от това – също. Страхуваме се, че роботите ще завземат света, а не виждаме, че ние самите сме се превърнали в такива – отвън плът, а отвътре вместо сърце – калкулатор, все търсим лесното, удобното, практичното, онова, което ще ни спести време. И по точно този начин губим, най-ценното си – човешкото, съпричастността, връзката ни един с друг и с природата, красотата да живеем.
Някои обвиняват гневно, но аз вярвам. И това не са празни думи – от една страна, защото без доза самонадеяност сам обричаш пътя си преди да е започнал, а от друга, защото доказателствата са пред очите ни. Тенденциозно се повдига интересът, а и действията на обществото към по-природосъобразното ежедневие, благоприятния личен принос към природата и бита в мир с нея. Дали заслугата за това е наша, или някой услужливо ни побутва няма да обсъждаме сега. Важното е, че в онази игра, за която говорихме – играта „Живот“, сме стигнали до точка, в която всеки участник е опънал до предела своя край на въжето и за да помръднем, трябва всеки от себе си нещо да даде.
Каква прекрасна възможност.
Есето на Маркрит Чилингирян „Икономика без пластмаса – възможност или утопия“ спечели второ място в третото издание на конкурса за есе „Походът“.
Автор: © 2019 Маркрит Чилингирян
Студентка по бакалавър в Софийски университет, специалност „Европеистика“.
