След успешния Death Magnetic бандата навлезе в период на творчески застой, който продължи именно до появата на настоящия Hardwired…to Self-Destruct. Близо 8 години заклетите фенове на бандата трябваше търпеливо да чакат, за да бъдат зарадвани с албум, чийто стил ни връща към най-добрите години на бандата. Трите сингъл парчета, които феновете могат да чуят, прекрасно повтарят донякъде изпитаната рецепта при създаването на Death Magnetic – завръщане към истинския траш стил, типичен за Metallica, с леки реминисценции към периода на N.W.B.H.M. (за по-младите това означава „нова вълна британски хеви метъл). Дори да не сме слушали останалите парчета към тавата, загатването за неговото звучене е налице, което е връщане към корените на хеви метъла. Разочарованието от съвместния им албум с Лу Рийд (бивш вокалист на Velvet Underground) Lulu дълго ще тегне в съзнанието на феновете. За момнта очакваният албум изглежда стилово издържан, въпреки непоследователността в съчетаването на песните. Най-после изглежда, че Metallica се завръщат с нови сили. Нека за сега се спрем на трите парчета от албума:
Да вземем първо едноименното Hardwired – това е бунтарско парче, чийто текст обаче е елемнтарен, припевът е безсъдържателен, донякъде парчето се доближава до ранните години на разтърсващия Kill ‘em All. При все това парчето се опитва да имитира старото звучене на бандата, но разбира се тук не откриваме ония вълнуващи рифове, а соло изпълнението на Кърк е късо и доста просто. Вземайки предвид колко е опитен самият водещ китарист виждаме единствено прахосване на неговия талант. Джеймс, въпреки своите достолепни за вокалист 54 години, все още се справя доста добре в сравнение с вокала на Slayer – Арайя, чийто глас е вече доста пресипнал. Въпреки това ние нямаме забележки към цялостното изпълнение на парчето, както може да се очаква от група с такъв професионален опит. Като продължителност песента не е в никакъв случай епична поема, но пък текст от 4 строфи от по 3-4 реда не е никак много. Но дължината на песента не е основния проблем, защото в нея не е вложен дълбок смисъл или послание. А рефренът е направо абсурден за група от техния ранг:
“We’re so fucked
Shit outta luck
Hardwired to self-destruct“
Това ли е най-доброто, на което са способни?
Moth to Flame e невероятно парче, може би едно от най-добрите след „черният“ албум, ако не е и след …and Justice for All. Рифовете са агресивни и ударни, басът на Трухильо е размазващ, а Ларс се справя чудесно на барабаните и изглежда да е в отлична форма. Погледнато от всички страни това е парче от старата школа. Соло изпълнението на Кърк ни впечатлява с блестяща виртуозност, същевременно е силно хармонично. Припевът е мелодичен и запомнящ се. Истинските фенове на групата ще заобичат това парче от първо преслушване.
Atlas, arise! – но какво ни прави впечатление в него? Това парче в никакъв случай не звучи съвременно. Напротив, връща ни в ранните метални ¢80 години! То е ни повече, ни по-малко класическо хеви метъл парче с доста отчетливи траш нотки. Вижда се, че никой не е експериментирал с нови жанрови похвати, залага се на нещо изпитано и доказано във времето. От това произтича доста консервативното звучене на парчето, като на моменти се усеща силното влияние на ранните Iron Maiden. Разбира се, че парчето е добро, но постоянно възниква тенденцията да гравитира от траш рифово звучене към по-мелодичен N.W.B.H.M. З аразлика от предишните две парчета в това липсва галопиращото барабанно соло на Ларс. То е по-семпло, стандартно, напомнящо за мелодичния Metallica от 1991г.
И трите сингъла се съдържат в първия диск от албума, все още не знаем как ще се представи бандата във втората част. За сега знаем само, че 5-тата песен Murder One от втория диск е написана в чест на легендарния вокалист на Motörhead Леми Килмистър. Дали албумът като цяло е добър ще разберем след появата му на музикалния пазар на 18.11.2016. В България се очаква да пристигне някъде с месец закъснение.
