Дочу се крясък на гларус. Яна се протегна и отвори очи. Слънцето печеше все така жарко, въпреки че беше вече следобед. Не се беше усетила кога е задрямала. Шумът на морето я беше унесъл.
Скочи от хамака и се запъти към двора зад къщата.
Всъщност малката и схлупена къщичка, в която живееше с баба си и дядо си, и двамата си по-малки братя, приличаше по-скоро на колиба, но въпреки това излъчваше особен уют и спокойствие. Може би това се дължеше до голяма степен и на красивата местност, в която се намираше – Бегликташ. Къщичката беше разположена на малко възвишение. От едната страна се извисяваха наситенозелени хълмове, а от другата се откриваше зашеметяваща гледка към скалистия морски бряг. Наоколо непрекъснато се разнасяше тътена от разбиващите се в него вълни. Беше почти невъзможно да се каже кога морето е спокойно и кога бушува.
Яна надникна зад къщата и видя дядо си да майстори нещо от дърво. Наблюдава го известно време, но не успя да се досети какво прави. Дядо Григор беше рибар, но се занимаваше и с дърводелство. Можеше да направи общо взето всичко от дърво.
– Дядо, какво правиш този път?
– Като го направя, ще видиш. – засмя се старецът.
Яна замълча за момент и добави:
– Е, явно няма да се ходи за риба.
– Не ми харесва днес морето… – промърмори Григор, но когато вдигна поглед, момичето вече беше изчезнало.
То надникна в кухнята, искаше да помогне на баба си, но не можеше – биваше я повече за мъжката работа, отколкото за готвенето.
Отиде да види брат си, но точно преди да отвори вратата, сърцето ѝ се сви. Иво отново кашляше. Той беше само на дванайсет, но беше много болен, а никой не знаеше със сигурност какво му има. Беше румено и здраво на вид момче до преди два месеца, когато изведнъж започна бързо да отслабва и да губи сили. Имаше дни, в които не спираше кашля и едва си поемаше въздух, а този беше именно от тях. Преди време един лекар заяви, че нищо не може да се направи и не му оставало още много, но никой не повярва в думите му. Детето се зарадва като видя сестра си, понечи да каже нещо, но отново се закашля.
Яна седна на леглото до него. Неусетно мина час. А после и още един. Тя остави брат си – искаше да поплува преди да е залязло слънцето.
Заслиза по кривата дървена стълба. Дъсчиците скърцаха при всяка нейна стъпка. Яна слизаше едва-едва. Не че внимаваше, все пак по принцип ги прескачаше по две стъпалата. Тя просто си търсеше причина да не ходи – чувстваше се виновна. Да можеше и брат ѝ да дойде. Щяха да се гонят по брега, да се борят, да се пръскат или замерят с водорасли – точно като преди. Та тя дори все още не го беше научила да плува добре…
Погледът ѝ се спря на старата рибарска лодка. Хрумна ѝ нещо и се затича към стаята на Иво.
След малко тя вече буташе лодката с всички сили. По небето се бяха появили облаци и дори вълните се бяха засилили леко. Но Яна не виждаше нищо от това. Вълнението я бе обзело напълно – тя нямаше отново да остави брат си. Този път и той щеше да дойде, щяха да са си като преди. Дори той щеше да се чувства по-добре, все пак край морето се диша по-леко.
Иво стоеше до нея и гледаше към лодката засмян. В очите му имаше отново блясък, а това стигаше на сестра му.
Децата излязоха в морето и се понесоха по вълните. И двамата бяха истински щастливи за пръв път от много време. Сякаш всичко беше на сън. Най-сетне бяха като преди. Двамата много се забавляваха, а и Иво беше много добре – дишаше с лекота. Е, после щяха да бъдат мъмрени, но какво пък. Заслужаваше си.
Прекараха доста време в морето. Дали бяха минали часове? Облаците ставаха все по-гъсти. Вече почти нямаше чисто късче от небето. И вълните ставаха все по-големи.
Яна понечи да обърне лодката, но брат ѝ я хвана за ръката:
– Како, нека не се прибираме още. Още малко!
– Не може, трябва вече да се връщаме
– Още малко…Хайде де!
– Иво, време е вече.
– Виж колко ни е хубаво! Сигурно повече няма да излезем двамата в морето.
Все пак останаха.
Бурята вече беше започнала. Сега и да искаха, не можеха да се върнат. Лодката се пълнеше с вода. И двигателят спря да работи. Двамата се гледаха уплашено.
Една голяма вълна се разби точно в лодката. Тя се преобърна и децата се озоваха във водата. Яна сграбчи брат си и се опита да го държи над водата. За първи път за шестнайсет години беше наистина уплашена. Защо не положи повече усилия да го научи да плува миналото лято? И защо се съгласи да останат? Едва го държеше вече. Знаеше, че ако го пусне, сама ще може да се справи. Но никога не би го направила. Дори не искаше да го помисли…
Тогава тя погледна към брат си и видя, че се усмихва. Всъщност днес те бяха много щастливи. Една последна мисъл се въртеше в съзнанието ѝ: ,,Може би все пак си заслужаваше…“
След малко двете руси главици се изгубиха сред вълните.
***
В неделя десетина души се събраха в двора на близката църква. Всички бяха много тихи и замислени и взираха се в безкрайната морска шир, която се откриваше от двора, но никой не можа да остане безразличен към думите на свещеника:
– Господ си знае работата… Детето беше много болно, едва ли щеше да се оправи… Така е било писано. А и това е природа. Никой не може да се мери с нея. Морето е стихия и могъща сила – дава, но и взема живот.
Отнякъде долетя детски смях. Тригодишното братче на Яна и Иво преследваше една котка. Смехът му огласяше църковния двор.
© 2020 Емануела Николова
Емануела Николова е ученичка от Втора английска езикова гимназия „Томас Джеферсън“, гр. София. Нейният разказ, „Морски“, спечели първа награда в литературен конкурс „Походът“ 2020.