Малко предистория…
Всичко започна през 2023 г., когато дъщеря ни Симона беше в пети клас – още с панделки в косата
и ученически ентусиазъм в раницата.
И точно тогава, животът ни поднесе изненада: класният ѝ ръководител се оказа не просто човек, а
ходеща енциклопедия по планинарство, с душа на алпинист и сърце, което тупти най-силно над
2000 метра надморска височина.
Г-н Дафинов – човекът, който вместо да заведе децата на театър, реши, че най-доброто средство за
възпитание и сближаване е… един преход до хижа Рай и връх Ботев.
Идеята му беше толкова хубава, че първоначално си помислихме: „Абе, тоз сериозно ли?“. Но
колкото повече мислехме – толкова повече осъзнавахме: той си знае работата.
Целта му беше:
да сплоти класа,
да сближи родителите,
и най-вече – да извади всички от зоната на комфорт (буквално и метафорично).
ПЛАНЪТ: на хартия – рай, на живо – малък Джендем
По план тръгваме на 10 юни, рано сутрин. Хващаме влак за Калофер (всички заедно, като в
ученически филм), оттам до местност Паниците, и след това – пеша към хижа Рай, където ще
нощуваме.
На следващия ден – ранно ставане, планинска закуска, изкачване до връх Ботев (по желание…
хаха, това „по желание“ по-късно ще стане много смешно), и после обратно надолу към
цивилизацията.
Всичко звучи…
приказно!
Като маршрут от пътеводител: „Лесен преход с невероятни гледки“.
Ама реалността, както често се случва, беше малко по-различна.
Още тогава усещах, че ни чака нещо велико, но не знаех, че ще стане толкова велико, че ще си го
разказваме две години по-късно, със сълзи… от смях.
ЕНТУСИАСТИТЕ: от „цял клас“ до „екип за оцеляване“
Когато г-н Дафинов обяви идеята, се роди ентусиазъм:
„О, супер!“,
„Ние сме ЗА!“,
„Децата ще са във възторг!“
… и прочее „ДА!“ на ентусиазма.
Обаче…
Колкото повече се доближавахме до датата, толкова по-бързо желаещите се изпаряваха. Един
получил командировка, друг го заболял кръста, трети си спомнил, че има котка с рожден ден.
И така, броени дни преди заминаването, от „няколко семейства“ останахме само ние тримата:
аз, мъжът ми и Симона.
Плюс едно четирикрако присъствие, което не можем да оставим никъде – нашата лабрадорка Фрея.
Тим Ентусиасти, 4 броя.
Състав:
двама аматьори с романтични представи за природата,
едно дете, което още не знае в какво се забърква,
и куче, което е по-подготвено от всички ни.
Последни приготовления (и осъзнаване, че сме леко луди)
Малко преди заминаването, се видяхме с г-н Дафинов на по бира.
(Да, защото планински преходи най-добре се планират с нещо пенливо и хмелено.)
Той ни даде насоки:
какво да вземем,
какво да не вземем,
и какво никога, при никакви обстоятелства, да не забравяме.
Списъкът включваше неща като:
челник (защото в гората е… тъмно),
лека екипировка,
дрехи за дъжд,
минимално количество багаж.
Тук е моментът, в който ние кимахме разбиращо, а после направихме точно обратното.
Реалност в нашите раници:
3 спални чувала (топли и тежки, като бронежилетки),
палатка (която се оказа по-тежка от детето),
храна, дрехи, още дрехи,
и, разбира се, кучето.
Опитахме се да сме минималисти.
Станахме максималисти в грешната посока.
И въпреки всичко, с грейнали очи и леко смачкани гръбнаци, си казахме:
„Каквото – такова!“
НАЧАЛОТО!
Или как корените ни попариха ентусиазма още в първите 15 минути
Дойде денят!
Станахме по тъмно – като за риболов, ама с раници.
Влакът отпадна, защото останахме само ние и г-н Дафинов. Затова скочихме в колата и потеглихме
към Калофер.
След около два часа – вече сме на Паниците. Слязохме, огледахме се, подушихме въздуха (горски,
чист, предателски свеж), нарамихме раниците и тръгнахме…
…без да знаем, че само след малко ще ни се иска да се върнем обратно в колата и да си измислим
спешна причина за отказ.
Защото първото препятствие дойде неочаквано бързо.
КОРЕНИТЕ (С главни букви, защото са зли.)
Гигантски, изпъкнали, коварни!
Като неканени гости на терен, които искат да ти счупят глезените.
Мъжът ми вече дишаше като парен локомотив,
аз гледах трагично и търсех място да припадна с достойнство,
а Симона… нищо не каза. Просто вървеше.
Сериозна.
Беше ясно – мисли си нещо, но не е моментът да го чуем.
Срамът от отказване ни крепеше.
Някой може да ни види, а и Дафинов още беше наблизо. Стиснахме зъби и продължихме.
След този епизод с корените, пътеката стана по-поносима…
или ние просто вече не усещахме краката си и си мислехме, че всичко след това ще е „по-леко“.
Междувременно в главата ми вървеше вътрешен диалог:
– Къде съм тръгнала?!
– Аз това доброволно ли си го причиних?
– Абе, добре ли сме ние?!
С мъжа ми си разменяхме само погледи. Погледи, които казваха:
„Надявам се, че края е близо…“
Само че, приятели…
Купонът едва започваше.
ДЖЕНДЕМА, СТРАХ И КРАСОТА
или: „Това не беше просто гора – това беше изпитание за духа
След като с мъка, хъс и инат преминахме през зоната „Корени и отчаяние“, дойде време за
следващото ниво в този горски адвенчър – Южния Джендем.
Ако се чудиш как звучи това име – не, не е заведение за кебапчета в Люлин.
Това е място, което изглежда все едно Дантевият ад има южен клон.
И когато влезеш в него – разбираш, че не е кръстен така случайно.
Красотата на Джендема е неописуема – величествени дървета, свеж въздух, горски мрак, под който
дори слънцето се чуди дали да влиза.
Само че точно, когато се опитвах да се възхитя,
ТА-БЕЛ-КИ!
„Ако видите мечка – запазете самообладание. Не бягайте. Говорете спокойно. Не ѝ гледайте в
очите. Изглеждайте по-големи.“
Извинявайте, ама…
КАК ДА ИЗГЛЕЖДАМ ПО-ГОЛЯМА?!
Да надуя бузите ли?
Да сложа раницата отпред и отзад като майка с кенгура и раница?
Страхът ме удари внезапно.
Започнах да подскачам на всеки шум в храстите и да зяпам втренчено зад всяко дърво, все едно
очаквам там да седи Йоги с пикник кошница.
Адреналин: 100%
Въображение: активирано
Реалност: мечки – нула, пот – литри
Но както се казва – всичко е в главата.
Особено, когато тя бучи от страх и дехидратация.
МЪКА И НАСЛАДА
или: „Планинарството – спорт, в който страдаш в движение“
След този шок от мечешкия етикет, тъкмо се поуспокоих, когато пред нас се откриха онези
проклети серпентини – едни чудни завойчета, които уж ти помагат да изкачиш баира, ама реално
се чувстваш като хамстер на въртележка.
Вървиш, дишаш, пъшкаш… и пак си там, където започна. Само че по-изморен.
Аз: „Ето я светлината! Това е краят!“
(5 минути по-късно)
Аз, пак: „Чакай, това беше същата светлина от предния завой!“
(10 минути по-късно)
Аз: „Това е мираж. Краят не съществува. Ние сме в планински луп.“
Мъжът ми и Симона бяха отзад.
Аз пъплех напред с темпо на охлюв с артрит,
а в душата ми се водеше битка между „ще припадна“ и „няма да се изложа“.
Г-н Дафинов, разбира се, беше на три серпентини пред нас. Човекът се движеше така леко, че имах
усещането, че го носи планински вятър.
За него това беше разходка.
За мен – преминаване през седемте кръга на кардио Ада.
Когато най-накрая се показах от гората,
на една поляна,
на четири крака,
с душа на върха на маратонката,
се проснах като морска звезда и изохках:
„ПРИСТИГНАХМЕ ЛИ ВЕЧЕЕЕЕ?“
ХРАНА, ЦИГАРА, СВЕТЛИНА
или: „Животът е вкусен, когато си жив“
След кратка лежанка на поляната, мрънкане вътрешно и външно, погледнах към г-н Дафинов и
измолих:
„Имате ли нещо за ядене? Мъжът ми носи сандвичите, ама той още не е излезнал от гората.“
Човекът – златен – извади сандвич и ми го подаде с благородна усмивка, а аз го изядох с
благодарност, която надхвърляше границите на приличието.
Следваща мисъл:
„Цигара!“
Обаче и те – в раницата на мъжа ми, а той – все така изчезнал.
Тогава зърнах една жена, която пушеше и я атакувах с думите:
„Моля ви, дайте ми една цигара, ако не запаля сега, ще се разпадна!“
Жената – ангел небесен – ми подаде цигара и запалка, а аз запалих… и точно тогава моите хора се
появиха!
Мъжът ми – в цвят „Горивен микс“, дишаше като човек, който се е борил с горски духове.
Симона – яко дете. Ядеше сандвич.
Изглеждаше все едно се е разходила до кварталния парк.
ХИЖА РАЙ, РАЙСКОТО ПРЪСКАЛО И ИЗНЕНАДА В
ЕМОЦИИТЕ
или: „Казвах, че съм до тук… и пак тръгнах“
Хижата се появи пред нас като декор от филм:
красиво, тихо, мирише на борова прегръдка и пот.
А отстрани – Райското пръскало, което беше така пълноводно, че чак и аз се събудих за нови
подвизи.
Групата от хора – лежеше, хапваше, разтягаше, съзерцаваше.
А г-н Дафинов – неуморим – просто си взе раницата и се понесе към връх Ботев.
Легенда.
Аз… се колебаех.
Изтощена. Сънена. Възбудена от гледките и объркана от тялото си.
Но после погледнах пръскалото и си казах:
„Каквото – такова!“
Тръгнах нагоре. Само аз.
Мъжът ми и Симона останаха да почиват – заявиха, че това им стига. (И с право.)
Стигнах до пръскалото, допрях ръка до водата – студена, жива, съвършена.
Мислено казах „благодаря“ на природата, на себе си, че не се отказах,
и на г-н Дафинов, че ми отвори вратата към този свят.
ВРЪХ БОТЕВ
или: „Когато мускулната треска се сблъска с изгрева и… загуби!“
Докато затворих очи – изгревът настъпи.
Станахме рано, закусихме – някак бодро, все едно не бяхме скапани от вчера.
Сякаш тялото ми беше пренавито – нов ден, нов хъс, нов връх!
Сигурно затова хората казват, че „утрото е по-мъдро от вечерта“ –
вечерта исках да се върна на гърба на мечка,
а сутринта… готова бях да се боря и с диви кози, ако трябва.
Събрахме палатките, наблъскахме багажа в раниците,
и – умно решение! – оставихме тежките раници в хижата.
Не сме чак такива мазохисти.
Очакваха ни… ами не знам колко километра – сигурно 4-5,
но с около 900 метра положителна денивелация –
демек, тръгваш нагоре и вървиш… все нагоре.
Като в онзи сън, дето тичаш, а не мърдаш.
ТАРЗАНОВАТА ПЪТЕКА
или: „Мама казваше, че съм страхлива, ама аз съм си просто внимателна!“
Вечерта, предната, докато хапвахме на хижата, г-н Дафинов небрежно подметна:
„Утре ще минем по Тарзановата пътека. Малко е стръмна, ама… няма страшно.“
НЯМАЛО СТРАШНО?!
Самото ѝ име е като заглавие на филм от B-категория:
„ТАРЗАНОВАТА ПЪТЕКА – ВИСОКО, ХЛЪЗГАВО, НИКАКВО ПАРКИНГ МЯСТО!“
Тръгнахме.
Страхът ми от височини излезе на предна линия, взе микрофона и започна да крещи в ухото ми:
„ЖЕНА, ПАК ЛИ СИ ТУК?! ПАК ЛИ ЩЕ ВИСИШ КАТО ПАТЛАДЖАН НА ВЪЖЕ?!“
Но знаете ли какво?
Преодолях го.
Стиснах зъби, хванах въжето, погледнах пред себе си, а не надолу (никога надолу!),
и крачка по крачка, треперещо, но твърдо, се изкачих.
И като стъпих на равното горе…
О, хора… усещането беше като да си спечелил „Игри на волята“ без да си ядеш приятелите.
ГОРДА. ЖИВА. НЕПОКЛАТИМА.
ЕМОЦИЯТА НА ВЪРХА
или: „Когато стигаш до върха… и до себе си“
Стигнах до върха!
До връх Ботев – не просто географска точка,
а момент, в който сърцето ми тропаше от гордост,
а душата ми се прозяваше от щастие.
Погледнах наоколо – вятърът ни духа като сешоар на макс,
но не ми пукаше. Стоях там – на 2376 метра – и не можех да повярвам.
Аз! Сама! Без хеликоптер! Стигнах!
Почувствах адско удовлетворение,
някакво вътрешно „браво“ от мен за мен
Огледах се:
мъжът ми до мен – уморен, но щастлив,
Симона – спокойна, сякаш е на пикник, а не на 2376 м,
и до нас – Фрея – нашата четиринога планинарка,
задъхана, прашна, но все така достойна за кучешки медал за храброст.
Тя се качи с нас без да мрънка, без да пита „Още много ли има?“
(което си е повече, отколкото мога да кажа за себе си на моменти).
Стоеше гордо, с вирната опашка и лице на „Аз съм тук за отбора!“.
И да – беше част от отбора, както винаги.
В този момент бяхме пълният комплект –
една лека уморена, но брутално горда, семейна банда.
И то не къде да е – а на покрива на Стара планина!
Почувствах истинско щастие,
такова, дето не идва от пари, лайкове или ваучери за спа,
а от преодоляването – на себе си, на страха, на умората.
И от това, че моите хора (и куче!) бяха с мен.
Вятърът ни щипеше, въздухът беше свеж като ментолова дъвка,
а аз – жива, благодарна и напълно присъстваща в момента.
„Слизане с характер: Тарзановата пътека и пътят към Паниците“
След всички емоции горе, ни чакаше едно последно изпитание – слизане. И то не просто до
хижата, а чак до местността Паниците, където бяхме оставили колата. Мислех си: „Е, сега вече сме
на спускане, ще е по-лесно.“ Ха! Да бе.
Сипеят под Ботев ме посрещна с камъни и няколко зрелищни падания – моите, разбира се. Но това
беше само загрявка. Истинското шоу започна на Тарзановата пътека. Ако си мислите, че
изкачването е страшно – пробвайте слизането. Особено с леки панически наклонности към
височини. Макар и с въжета за помощ, слизането беше като сцена от филм, в която си окачен над
пропаст и се чудиш дали си в планина или в екстремен епизод на „Игри на волята“.
А най-лошото – Симона е наследила този мой страх от високо. И въпреки това… тишина. Не каза и
дума, не мрънка, не се оплака, а съм почти сигурна, че на моменти искаше да ни напсува – по
тихичко, вътрешно, но с чувство. И все пак – нищо! Стоическо дете! Гордея се безкрайно с нея!
Слизахме бавно, стиснали зъби и въжета. Мъжът ми и Симона изостанаха, а аз, както често се
случва, вървях отпред и от време на време се обръщах, да ги проверя с очи – всичко наред ли е,
живи ли са още.
С господина стигнахме първи до хижата. И точно тогава – времето смени канала. Заоблачи се
рязко, небето натежа, а въздухът стана онзи познат планински „ей-сега-ще-ви-плисна“-тип. Знаех,
че времето тук е непредвидимо и бурите хич не прощават.
И разбира се – защо ли и това да не се случи?
Но ето, че в правилният момент всички бяхме на хижата.
И ТОГАВА ЗАПОЧНА ИСТИНСКИЯТ КУПОН
Докато се чудехме дали да останем още малко,
дъждът каза „НЕ“.
Заваля. Не ръмна, не капна. ЗАВАЛЯ.
Като че ли някой изсипа кофа с катран и сълзи отгоре ни.
Трябваше да слизаме – по светло.
А светлото… свършваше бързо.
Облякохме дъждобраните, стегнахме раниците,
и се гмурнахме обратно в Джендема, който вече беше в режим „ужас с атмосферни ефекти“.
Шумата се пързаляше. Камъните се хлъзгаха. Ние – още повече.
Светкавици проблясваха като на рок концерт.
Гръмотевиците отекваха в дробовете.
Дърветата се кланяха до земята, сякаш балетна трупа играе „Лешникотрошачката“ в ужасен
мрак.
Фрея се влачеше напред – не като куче на разходка, а като командир, който ни води през
Виетнам.
На моменти, честно, само тя изглеждаше спокойна.
И въпреки страха,
въпреки вятъра,
въпреки факта, че всеки мокър камък изглеждаше като билет до травматологията,
в това имаше нещо… магично.
Дъждът беше луд, природата – сурова, но…
усещах, че съм жива.
Не удобно-здрава-жива, а на ръба-жива.
Излязохме от гората.
Слънцето се показа сякаш ни се подиграваше:
„А, излязохте? Ми айде, вземете малко лъчи, дето ви липсваха горе!“
Стигнахме до колата.
Всички бяхме в едно и също състояние:
измити от дъжда, изпрани от страха и умората… но пречистени и живи.
НОВОТО НАЧАЛО
или: „След бурята идва мускулната треска (и пристрастяване към планината)“
Но не, не си мислете, че всичко свърши тук – о, не!
Това не беше краят, а началото.
Началото на една нова, леко мазохистична, но вдъхновяваща любов –
любов към планината.
Въпреки калта, ужаса по Тарзановата пътека,
шепота на мечките (въображаем, но все пак),
и почти епичната буря, която ни изкъпа по-брутално от душ с ледена вода –
искахме още.
Искахме още върхове.
Още преходи.
Още…
“Какво ни беше, та пак тръгнахме?”,
последвано от “Добре, че тръгнахме!”
Хубавото е, че и г-н Дафинов не се отказа от мисията си да превръща обикновени хора в
ентусиазирани туристи.
Организира нов преход – отново с ученици и родители.
Този път с успех!
Не само имаше много желаещи, а и наистина дойдоха!
Явно разказите ми (и снимките, разбира се – кой не гледа снимки?)
са подействали вдъхновяващо.
Хората ни задаваха въпроси от типа:
„Ама наистина ли минахте Тарзановата пътека?“
„А детето не ревна ли поне веднъж?“
„А кучето как издържа?!“
Е, не излъгах.
Разказах всичко – и хубавото, и мъчителното.
За страха, за красотата, за мускулната треска, която ни държа поне 5 дни.
(И когато казвам „държа“, имам предвид, че слизането по стълби изглеждаше като олимпийска
дисциплина.)
А Фрея?
Фрея беше герой.
Истински четириног командос.
Вярно, че после три дни не ставаше от дивана,
дори любимите й лакомства трудно я съблазняваха
и ни гледаше с поглед
„Ако пак ме заведете там, ще ви съдя!“
Но тя го мина. С нас.
И беше част от всичко.
Ние обаче нямахме такъв лукс като кучешката почивка.
На следващия ден – всички на работа.
Клякането за обувки беше изпитание,
а навеждането за нещо изпуснато – истински трилър.
Ходехме като пингвини с ишиас,
но щастливи пингвини.
ПРЕОТКРИВАНЕ НА СЕБЕ СИ
или: „Втори дубъл – същата планина, други хора (уж)“
Оттогава – вече две години и месец по-късно – не сме същите хора.
Като във филм:
на първата сцена сме трима объркани ентусиасти с тежки раници и още по-тежки крака,
а на втората – почти горски нинджи с опит, самочувствие и 20% по-добра екипировка.
И решихме:
връщаме се на маршрута, с който всичко започна.
Същите корени, същата пътека, същата денивелация,
но вече без шок, сълзи и въпроси от сорта на:
„Ние луди ли сме?“ и „Това нормално ли е?!“
Фрея – отново с нас.
Вече знаеше какво ѝ се готви.
Когато видя раниците, въздъхна тежко и легна демонстративно.
Ние пък я уверихме, че този път ще е по-бързо.
Този път Симона отказа.
Нормално. Тийнейджър.
Имаше си други планове, вероятно свързани с лежане и гледане в тавана.
Уважихме решението ѝ. Даже малко ѝ завидяхме.
Тръгнахме рано.
Корените – помниш ли ги?
Онзи път бяха като препятствие от „Игри на волята“.
Сега? Малко пот, няколко псувни наум и – готово.
Скоростта ни изненада дори самите нас.
Усещаше се разлика.
Влязохме в Джендема – все така мрачен, див и с табелки „Ако видите мечка, не правете резки
движения.“
(Да бе, то аз ще седна да ѝ предлагам кафе и бисквита…)
Но вече страхът не беше същият.
Усещаш го, но не те парализира.
Имаш контрол. Или поне така си мислиш.
Серпентините?
Онзи път бяха моята лична гибел.
Сега – просто поредица от завои.
На места дори съкращавахме — направо през гората.
Глупаво? Може би. Удовлетворяващо? Абсолютно!
Стигнахме до хижа Рай по-бързо от обявеното време.
Хей, това вече беше победа.
Дишахме равномерно, бяхме усмихнати.
Не изглеждахме като участници в риалити с изтощителни задачи,
а като хора, които знаят какво правят. Почти.
Починахме малко, гледахме Райското пръскало, което този път не беше толкова впечатляващо –
по-скоро пръц-плюц, отколкото „уау“ –
и решихме да не се качваме до него.
Право към върха!
Пътят към Ботев си е все така „айде още малко“… в продължение на 2 часа и нещо.
Денивелацията пак си е денивелация,
но вече знаеш, че в края има шкембе чорба и бира, и някак… това помага.
Стигнахме с 30 минути закъснение от табелката.
Но имайки предвид, че го направихме за един ден – а преди беше в две части –
беше си постижение.
На върха ни посрещнаха вятър, гледки и група младежи, за които това беше първи преход.
Погледнах ги и си казах: „Ето, такива бяхме ние!“
Само дето те не бяха подготвени за слизането.
Ние поне вече знаехме какво ни чака –
сипеи, страх, Тарзановата пътека и…
евентуален катарзис с елементи на истерия.
Хапнахме, пийнахме, посмяхме се с новите си приятели…
И поехме надолу.
ЗАКЛЮЧЕНИЕ
или: „Връщането от планината е временно състояние“
Ако преди две години планината ни удари през лицето с мокра клонка,
сега ни намигна с усмивка – от онези, дето пак ти обещават трудности,
но ти вече знаеш, че си готов за тях.
Ние се върнахме.
Същият маршрут, но други хора.
По-опитни, по-смели, по-леки (в раниците, де).
И макар мускулната треска пак да ни чакаше в засада,
този път я посрещнахме като стар приятел:
„Ей, пак ли ти бе? Айде, добре дошъл.“
Планината не ни улесни.
Не ни помилва, не ни подложи възглавничка.
Но този път я познавахме.
Уважавахме я.
И дори когато вятърът ни дърпаше ушите,
а дъждът се опитваше да ни върне обратно в цивилизацията –
ние си знаехме:
тук е нашето място.
Фрея също го знаеше.
Беше мълчалива, спокойна и леко сърдита.
Кучешкият ѝ поглед казваше:
„Пак ще ми трябва диван за възстановяване. Но си струваше.“
А Симона… тя ще се върне.
Когато реши. Когато усети.
Планината чака.
Не бърза.
Знае, че който е минал веднъж през нейния Джендем,
който е стъпвал на връх Ботев,
който е преодолявал себе си по Тарзановата пътека –
той вече никога не е същият.
И ние не сме.
Сега всяка наша свободна минута е в планината.
Не за бройка.
Не за снимки.
А заради усещането.
Да се изпотиш, да се измориш, да се наплашиш, да се наситиш.
Да вървиш. Да мълчиш. Да се смееш.
Да се пречистиш.
Това не беше просто преход.
Това беше начало.
А след началото… няма връщане назад.
И честно казано – не искаме.
🥾 НАШИЯТ ПЪТ ДО ВРЪХ БОТЕВ
Планински маршрут за ентусиасти, мазохисти и кучета с характер
📍 Тръгване: местност Паниците
📌 Над град Калофер, достъпна с кола, има паркинг и чешма (ама да не разчитате много на нея).
ДЕН 1
️ Паниците → хижа Рай
📏 Разстояние: ~7.5 км
📈 Денивелация: +800 м
🕐 Време: 4–5 ч (зависи дали сте с дете, куче и криза на средната възраст)
🌲 Маршрут: Горска пътека, корени, няколко мъчителни серпентини и красиви гледки,
които се виждат само ако не си капнал от умора.
🐻
🐻 Да, има табели за мечки.
️ Нощувка:
Палатка пред хижата (заради Фрея, нашата планинарка с четири лапи)
️ В хижата не пускат домашни любимци
🍺 В хижата дават бира. Всичко е въпрос на приоритети.
ДЕН 2
🗻 хижа Рай → връх Ботев (2376 м) 🚨 Внимание: маршрутът не е за хора със страх от високо. Но ако минеш веднъж, получаваш
+100 точки към самоуважението.
📏 Разстояние: ~4-5 км (в едната посока)
📈 Денивелация: +900 м
Тарзанова пътека:
Стръмна
С въжета
И панорама, която кара дори най-коравите да ахнат… или да припаднат.
⏱️ Време: 2.5 – 3.5 ч (качване), ~2 ч слизане (или повече, ако се паникьосаш като мен и
слизаш на зигзаг със затворени очи)
⬇️ ОБРАТЕН ПЪТ:
връх Ботев → х. Рай → Паниците
Най-трудното в цялата работа е… че не свършва.
📉 Още 1700 м надолу (по същия път), с бонус:
мокри камъни
гръмотевици
страх от високо
липса на обхват
и понякога екзистенциални въпроси като:
„Кой съм аз?“
„Как се озовах тук?“
„И защо никой не носи сухи чорапи за мен?“
🔁 ВТОРИ ОПИТ – 2 години по-късно, същият връх, съвсем
различни хора
📅 Лятото на 2025 г., същата дестинация:
Паниците → хижа Рай → връх Ботев → обратно
🎯 Цел: да проверим дали спомените не преувеличават трудностите
(и дали краката ни са по-силни от преди)
ПРОМЕНИ ОТ ПЪРВИЯ ПЪТ:
Вече тренирани (горе-долу)
🎒 Екипировка: по-лека, по-удобна, без излишни неща (освен ентусиазъм – винаги в
излишък)
🐶 Фрея отново с нас – този път без лагер, без палатка, всичко в един ден
️ Планът:
Тръгване рано сутрин от Паниците
Изкачване до хижа Рай
Почивка и директно към връх Ботев
Обратно надолу – целият маршрут в един ден
️ РЕАЛНОСТТА:
Корените? Пф… тази гора сме я яли със салата.
Серпентините? Нищо особено, дори рязко скъсяваме завои.
Джендемът? Все така мрачен, все така красив. Надписът „Внимание, мечки!“ все така не
предизвиква усмивка.
хижа Рай? Стигнахме под времето на табелата. С други думи: прогрес, бейби!
Райското пръскало? По-слабо от преди, прескочихме го. Целта беше друга.
ПОДХОД КЪМ ВРЪХ БОТЕВ:
Тарзановата пътека: позната, но не по-малко респектираща
Денивелацията: същата, краката – по-смели
Стигнахме върха с 30 минути закъснение спрямо табелката – но при положение, че всичко
изкачихме в рамките на деня, това си е победа!
🥣 На върха:
Шкембе чорба – ✅
Бира – ✅
Запознанство с други заблудени туристи – ✅
(които с нас се връщаха обратно – явно излъчваме доверие… или просто изглеждаме луди)
Автор на статията: Жени Ковачева
