“Тя е слънчево момиче, във вените ѝ слънчево червени…”

Какво се случва с ония различните хора – творчески, истински, които, като ги погледнеш, виждаш слънце? На живота май му светят прекалено ярко и ги засипва с дъждове. А те – те са си такива и не искат да се променят, затова и сивотата на света ги захвърля в най-мрачните и гнили ъгли на живота, където дори слънчевите лъчи губят топлотата, цветовете си…

На 3 декември 1979 година един такъв човек посяга на живота си, едва 17-годишната Петя Дубарова. Времето, в което живее тя, може да се опише по много начини, но най-важното – то не толерира различните и се опитва да ги стъпче. Самоубийството на Петя успява да разтърси цялата страна, дори по време на тоталитарния режим, по чието продължение “самоубийство” е мръсна дума и не трябва да попада в българския речник. Съдбата на Петя обаче, чупи рамката и пример за това са безбройните изпратени писма, протестите на съучениците ѝ, препрочитаното творчество. В последната си вечер тя оставя бележка:

 

Измамена

 

Прошка

 

Сън

 

Спомен

 

Зад стените на голямата къща

 

ТАЙНА

 

Въпреки бързата реакция на семейството и лекарите, сънотворните, погълнати от Дубарова, побеждават напразните опити. Сутринта на 4 декември Петя умира.

Бургаската поетеса избира смъртта пред огорчението и разочарованието, но стиховете ѝ ще останат живи, докато има кой да ги чете. А кой не иска да чете Дубарова…

 

“Вземете ги! Побързайте! Как хубаво

е с моите загадъчни вселени.

Изпийте със очите си вселените,

родени от стиха ми и от мене!

 

Защото като кръшно главоболие

минава мойта топла синя вечер.

Невинна, като детско своеволие,

аз тръгвам пак към своето далече”

 

Днес, системата от отминалите дни се е развила, но остава същата, като безкрайно разтягаща се във времето константа, математическо уравнение, в което различните от x,y,z символи са излишни. Различните. Онези, които организмът отхвърля като чужди органи. И те, всеки по своя начин, спират да функционират. А аз започвам да се питам – как е възможно изгнилият в основите си механизъм да продължава да диша, да съществува. Да експлоатира и изплюва вече ненужното, да отстранява нестандартните хора, оприличавайки ги метафорично на изкривени звена от иначе перфектно смазана машина. Петя Дубарова е от тези – искрена, чувствителна, говореща с чуждите души през своята поезия. Днес, нея я няма, но парадоксално, системата е същата. Много дни ще минат, докато тя се промени, но трябва. Иначе, макар и в друго време, хората като Петя ще остават загадки, предпочели смъртта пред горчивината на дните.

Сега, 40 години след смъртта ѝ, предстои да се случи нещо красиво – първият игрален филм за Дубарова – “Петя на моята Петя”. Филм, който ще разкаже точно това – какво е да бъдеш съвременна Петя. Отритната от сивото общество, защото има цвят в душата си. Защото е “слънчево момиче”.

Филм, който ще отговори на много въпроси, ще хвърли светлина върху различните, мислещите, дръзките, ненавижданите от една грозна система, която погубва най-красивото в живота.