Сутрешен джогинг по тротоара, събирам витамин D под юлското слънце и си чакам безплатните ендорфини… Единайсет, дванайсет, тринайсет… Колкото по-уморено е тялото, толкова по-бодър става умът и по-лесно различава лудостта от реалността. Шестнайсет? Чакай малко… Спирам. Обръщам се назад, проследявам невидимата линия, по която съм минал. Не може да съм допуснал грешка, но се връщам по целия път назад. „Мамка му, шестнайсет,“ помислям си наведен с ръка на брадата към пукнатата плочка на тротоара. Периферно забелязвам как недоспала жена си прави труда да ме заобиколи отдалеч, но това е без всякакво значение, защото тук по моята отсечка има шестнайсет пукнати плочки, а това е далеч по-лошо от безопасното число петнайсет, до което стигах през последния месец.

С нисковъглехидратен обяд поддържам кръвната си захар долу, за да са стабилни нервите ми през деня. Крещящото „дзъннн!“ на микровълновата ме подканва да извадя чинията, когато СОТ-ът в съседния апартамент се активира и замръзвам на място. Случва се за трети път тази седмица и знам, че ще минат много повече от стандартните пет секунди преди някой да го изключи. Не смея да помръдна, докато алармата не заглъхне и не чуя тихите псувни на съседа. „Добре,“ казвам си, „добре, просто дефект, техниката му е поостаряла, вкъщи си е и нищо опасно не се случва, той е просто стар и бавен, и докато стигне до вратата му отнема пет минути.“ Добре. Добре. И най-накрая забивам лъжицата в обезмасленото си кисело мляко.

Въпреки отскорошния ми живот на health & lifestyle гуру, вече пуша при това доволно и следобед съм неизменно на терасата, където снабдявам мозъка си с никотин и да, попълвам запасите от слънчеви витамини (😊). Бълвам дим и в почти блажено неведение, чопля кожичката на показалеца си, когато пред входа спира онази кола. Пред моя вход! Това е новото такси на един брадат полу-руснак от квартала. Навеждам се през парапета и се взирам надолу, и се моля, моля се, в колата да не се качи, който си мисля, но ето, това е симпатичната студентка от втория етаж. Двамата се поздравяват и тя усмихната сяда на седалката до него. Тръшвам се обратно в стола и мрачно предсказвам остатъка от деня си – знам, че няма да мръдна оттук, докато момичето не се прибере живо и здраво, защото таксито не е регистрирано, руснакът няма фирма и качва само един единствен тип клиенти…

Не смятам, че състоянието ми може да се опише като параноя. Да, вниманието ми се изострило към потенциалните опасности. Да, виждам в събитията скрит подтекст, който ме плаши. Но всичко това е едва от скоро, само от месец, а аз все още работя, поддържам връзки с хора и когато се случи нещо добро съм способен да го различа. Факт е, че броя неща и имам предпочитания към числа. Може и да съм оформил един- два диагонала от съдове по кухненската маса, ей така, за шоуто, колкото да проверя дали нещо ще се промени. И все пак не мога да се поставя в графата „пациенти с ОКР“. Аз не вярвам, че без моите действия ще настъпи апокалипсис или ще ме сполети беда. Аз само тествам водите. 

Малко съм залитнал, така да се каже.

И снощи най-накрая решил, че съм способен да се убедя в тези си думи, гостувах у една стара приятелка магистър-психолог. Разположих се на дивана в хола ѝ, а тя наля по чаша вино. След това ме подкара по цялата процедура и можех да видя как преди очите ѝ летят параграфи от учебници и записки от тетрадки. Пита дали съм под някакъв външен стрес, как съм със съня, как съм с алкохола и наркотиците и има ли в семейството ми психично болни. Отговорите ми ме накараха сам да си завидя – очевидно всичко в живота ми вървеше по мед и масло с изключение на малкото ми неразположение.

Приятелката ми сякаш не остана твърде доволна.

– Смяташе, че ще е по- лесно ли? – усмихнах се.

– Надявах се – отвърна тя.

– И това ли е? Нямаш повече патрони…?

– О, имам. Това е само въведение. Можеш ли да си спомниш кога започна всичко? – попита ме и видях зараждащия се интерес в очите ѝ.

– Разбира се – отвърнах, сякаш това е без всякакво значение. – Преди малко повече от месец. Преспах при един приятел и там се случи нещо неприятно.

– И не ти хрумна да го споменеш от началото?

– Аз ли съм психологът тук? – ухилих се.    

Тя също се усмихна. Тогава обаче започна да лющи лака от палеца на крака си, при което спря да ме гледа в очите. Това не ми хареса.

– Та, тогава започна всичко – натъртих.

– Разкажи ми – каза тя с все така забит надолу поглед.

Въздъхнах. Хрумна ми, че може и да съм допуснал грешка с идването си тук.

– Откакто не се бяхме виждали – започнах, – моят човек си беше купил къща и държеше да ми я покаже. Жена му гостуваше при някакви роднини с децата, така че надвечер в петък паркирах пред тях въоръжен с каса бира и…

Вече под прицел беше кутрето на левия ѝ крак и липсата на очен контакт наистина ми действаше на нервите, докато не реших, че го прави съвсем нарочно, за да ме тества.

– Както се очаква – продължих, решен да не ѝ се давам, – си направихме скара, пихме, говорихме надълго- нашироко кой, къде, какво, и към три и половина сутринта легнахме да спим. Спал съм, може би, час или два, преди да се събудя от жажда. Излязох от стаята, тръгнах по коридора към кухнята и видях, че една от вратите вдясно е открехната.  Побутнах я и погледнах вътре…

Тук млъкнах, за да видя дали изобщо ще усети паузата. Тя вдигна погледа си и го заби в мен.

– Слушам те – каза с усмивка, която също не ми се хареса.

– Моля те, гледай ме, докато говоря. Така сякаш си приказвам сам.

– А правиш ли го?

– Кое?

        – Да си говориш сам – каза тя и се позасмя.

        – Е… – запънах се. – За това ли беше цялото нещо? Да ме ядосаш?

Смехът ѝ секна, но усмивката остана.

        – Виж – продължих, – ако само се забавляваш и не смяташ да ми помогнеш, ще ида някъде да си платя…

Тя помълча известно време, само ме гледаше.

 – Добре, извинявай –въздъхна накрая. – Явно наистина не ти е добре. Виж! – каза и пусна крака си да падне от стола на пода – Спирам и съм цялата в слух. Отворил си вратата. Погледнал си вътре. После какво стана?

– В стаята нямаше мебели, само неразопаковани кашони, а на срещуположната стена висеше картина. Беше тъмно, но видях, че изобразява мъж с очила. И тук за пръв път изпитах тази гадна емоция, защото въпреки тъмнината, можех да различа погледа му зад очилата- ококорен, почти маниакален и изражението му… Не исках да го гледам повече, така че затворих вратата и веднага след това усетих, че съм се почувствал омерзен. Все едно нещо изобщо не беше наред… Сякаш не е трябвало да виждам тази картина, разбираш ли? 

– Мисля, че да – каза приятелката ми.

– В цялото нещо нямаше никаква логика, но не можех да спра да се питам за какво му е на някого подобна отвратителна картина.

– Не пита ли твоя човек на сутринта? Нали все пак…

       – Ще стигна и до там – прекъснах я малко грубо, но в разказа си сякаш изживявах всичко наново. – След като видях картината, си напълних вода от банята и се върнах да си доспя…

        – Но не можа? – отгатна събеседничката ми.

        – Точно така – кимнах. – Цяла нощ ме глождеше същия въпрос: „Защо, по дяволите, му е притрябвала такава картина?!“ Хрумваха ми какви ли не абсурдни идеи и мисля, че точно тук е наченката на всичко, което последва. В един момент дори се запитах дали моят домакин не ми е устроил капан… Дали след като съм видял картината не съм по някакъв начин прокълнат…

При последното очите на приятелката ми се разшириха. Видях нотка на страх. „Прокълнат“? Думичката никак не ѝ хареса, а мен ме наведе на една особена мисъл… Продължих:

– Някъде по изгрев съм се унесъл, сънувах някакъв объркан кошмар и към седем часа бях на крака.

        – Как се чувстваше като се събуди?

        – По абсолютно същия начин. Все едно не беше минало никакво време.

        – А после?

        – После излязох от стаята и щях да се спусна към долния етаж за закуска, обаче реших да огледам онази стая на светло. Хрумна ми, че ако успея сега някак си да я преоценя, просто ще ми олекне, ще реша, че съм се филмирал излишно и ще забравя… Само дето не стана така.

В този момент идеята, която ми просветна преди минути, направи пълен кръг в ума ми и се избистри.

– А какво стана? – намеси се моята приятелка.

– Нищо! – повиших тон и с отвращение открих, че гласът ми трепери. – Върнах се в шибаната стая и се оказа, че не е картина, а прозорец! Това е.

– Олеле майко – сепна се момичето срещу мен и усетих, че настръхва.

        – Сега разбираш ли? – попитах.

Тя закима бързо.

– И какво стана после? Не говори ли с твоя човек?

Погледнах я изумен. 

– Прозорецът беше на третия етаж! Как да го попитам?

– И какво? Просто си премълча?

– Не. Направо си тръгнах…

– Ей така без нищо?

– Точно така.

– Смятай…

Тя се оглеждаше наоколо и премигаше бързо.

– Уау – продължаваше да възкликва. – Ебаси…

– Тежко, а? 

– Чакай да си взема една цигара.

Взе да се суети из стаята, докато си търси кутията и ми се стори, че това продължава твърде дълго. Ако исках да задействам плана, чиито наченки ми хрумнаха преди малко, трябваше да действам веднага.

– Е, добре тогава, аз да взема да си ходя – казах изведнъж, съвсем невинно.

        – По тъмно?! – ококори се тя.

         – Да, защо? – изгледах я и се позасмях, докато ставах на крака.

         – М-м, не знам… Няма ли да ти е гадно сега?

         – На мен ли? Вече други неща ме карат да се чувствам зле… Ти как си?

          – Ами май не ми остава сама.

 Облякох си якето и отворих вратата. Беше абсурдно да се преструвам, че действията ми са нормални и едва не се разсмях.

          – Ще помислиш по моя проблем, нали? – попитах.

          – Да, да, но… – тя седеше права срещу мен, без да мърда и изглеждаше като уплашено дете. – Защо не останеш тук, а? Може да гледаме филм, ще ти оправя дивана…

          – Ти си психоложка – казах аз. – Не трябва ли да свикваш с подобни неща?

Тя кимна веднъж и това ми беше достатъчно. Страхът бликаше от очите ѝ и знаех, че щом си тръгна ще хукне из апартамента да дърпа завеси и да затваря прозорци.

Отвърнах на кимването ѝ, усмихнах се и излязох. Като тръшнах вратата и заслизах по стълбите чух, че тя ме вика. Продължих. Излязох от сградата. Минах петдесетина метра преди да осъзная, че не съм гледал нито плочките, нито съм забелязал дали някой ме гледа лошо или не. 

Сетих се, че апартаментът ѝ е на третия етаж. Хрумна ми, че на излизане от входа май се разминах с мъж с очила. Той май се качваше нагоре, май позвъни точно на нейния звънец.

“Какво пък?”, казах си и безгрижно продължих напред. Понякога човек просто иска да знае, че не е сам в лудостта си.

 

Автор на разказа: Цветомир Койчев