Семейните обичаи и обреди отбелязват най-важните моменти от човешкия живот. „Човек веднъж се ражда, веднъж се жени и веднъж умира“, казва народната поговорка. Всеки от обредите и ритуалите, свързани с раждането, женитбата и смъртта, си приличат. Първият елемент е подготовката, вторият – инициация и преминаване в новата група, и накрая следва утвърждаването на новите качества и връзки, придобити в обичая.

Бременност    

Бременността и  раждането и днес са едни от най-важните и съществени моменти от живота на жената и на цялото семейство. Новият член на семейството обещава продължаване на рода. Българката и днес пази бременността си в тайна, за да не се случи нещо лошо на нея или бебето. Чак когато детето „оживее в нея т.е. когато прорита, тя споделя радостта си с близки и приятели, за да не се роди нямо детето. В по-стари времена са наричали бременната жена тежка, трудна, голема, непразна. Пред мъжете не се е говорело за тези типично женски неща и макар, да се правели, че не я забелязват, те се съобразявали със състоянието и. Стига да е здрава жената, тя е извършвала всички стопански и домакински работи през цялата бременност. Затова и често жените са раждали на полето, докато жънат или копаят.

С бременността са свързани редица вярвания и суеверия. Някои ги спазваме и днес: на бременна жена да се даде да опита ястие, което е видяла, за да не пометне, да не загуби бебето. Ако не и се яде, трябва да докосне седалището си с дясната ръка и да се ухапе по ръката. Ако и се прияде нещо, но се срамува да си поиска и околните не се сетят да и предложат, тя може да си „открадне”. Но веднага трябва да се докосне по задните части или по петата, за да не се вижда петното, което ще излезе на детето (белегът за кражбата), което задължително ще се появи.

Като цяло всички забрани и препоръки имат за цел да запазят от зли сили и уроки майката и рожбата и. Жена, която е непразна не убива змия на полето и не прескача въже или тояга, за да не се увие пъпната връв около вратлето на детето и то да се задуши. Бременната не бива да сяда на прага – прагът е смятан за граница между два свята – външният, чуждият и вътрешният, там, където е сигурно. Бъдещата майка не кръстосва крака, за да не спре кръвта на бебето. Не вдига тежко, не ходи боса и не гази вода. Ако се стресне бременна жена и се докосне някъде, на същото място ще излезе белег на детето.

Какъв ще е полът на бебето е въпрос, който винаги е вълнувал както бъдещата майка, така и останалите членове на семейството. И днес в различни краища на страната срещаме интересни и разнообразни гадания. „Мажко“ ли ще е или женско? За да разберат това, някъде посипват тайно главата на бъдещата майка със сол и чакат да видят къде ще се пипне най-напред. Ако е по носа – момче ще е. Ако си докосне устната – момиче. За момче предвещава издаденият, остър корем или ако лицето и е чисто и без петна. Ако жената има петна по лицето и носи плода назад и корема и не е много издаден – детето ще е момиче.

„Трудните” жени не бивало да ходят на погребение. Това разбира се има своя смисъл и днес. На жената, която очаква дете са и нужни спокойствие и радост и няма нужда да се товари емоционално и психически с тъга точно през този период от живота си. Ако все пак родството с покойника задължава да присъства, тя си връзвала червен конец на пръста.

До към края на 30-те години на 20 в. се е смятало за нормално жената да забременее в първата година след брака. Ако жената загуби бебето, пометне, се смятало за голямо нещастие. И разбира се като във всяко общество с тайнствени ритуали, ако детето е нежелано (ако жената е забременяла неомъжена или насила), стари врачки са приготвяли тайно биле, с което да пометне. И много често за съжаление жените са умирали от кръвозагуба.

Ако жената не може да забременее, нея са я смятали за греховна и наказана от Бога. Наричали са я ялова, бездеткиня. В старо време на никой не му е хрумвало, че вината за това може да е и в мъжа. До към края на 40-те години за лечение на безплодие се е търсела помощ от народни лечители. Понякога хората са давали обет за курбан или за дар, който ще направят, молели са се на Св. Богородица да ги дари с рожба или са носели детски дрехи за дарение в църквите.

 

Раждане

Раждането се е пазело в тайна, докато не се роди детето. Според вярванията, колкото по-малко хора са знаели за това, толкова по-лесно щяло да се роди бебето и по-трудно някой можел да навреди на него или майката чрез лоши мисли.

В миналото на раждането основната фигура била бабата-акушерка. Тя била възрастна жена, която вече не ражда и не живее с мъж. Можело е да има помощнички, но все невести, омъжени и раждали жени. На младите моми и на мъжете им е било забранено да присъстват, най-често тях са ги „изгонвали” извън къщата докато трае процеса. Чужд човек също не се пущал в къщата, ако жената ражда.

За да се помогне на родилката, бащата и присъстващите в къщата, потапяли ръцете си във вода и я давали на родилката да я изпие. Отправяли се молитви към Светата Дева. Вярвало се, че Божията Майка присъства на всяко раждане и е пазителка на родилките и децата. И днес е валидно твърдението, че жена, която ражда е с „единия крак в гроба”. И не само защото може да умре, но и защото е в контакт с отвъдния свят, там, откъдето идва нейната рожба и отиват починалите. В Странджа питат родилката „ Какво бродиш?”, а тя отговаря „Вода бродя” – водата се смята за границата между двата свята, като река, голяма вода, която трябва да се премине.

При усложнения по време на раждането бабата-акушерка давала на родилката да изпие специална билка. Тя се нарича богородична ръчица или божигробска билка и прилича на свита в юмрук ръка. Бабата я потапяла във водата докато се разтвори и давала на родилката да пие тази вода. Както се разтваряла билката, така щяла да се разтвори и утробата на бъдещата майка.

При трудно раждане често са пускали яйце на голо под ризата на майката. Когато паднело яйцето на земята, тя го настъпвала. Със светена вода ръси бабата трудната родилка и се молела на Божията Майка. В трудни моменти хората са давали тежки обети. Ако майката и бебето оцелеят – обетът се спазвал цял живот.

Бащата, макар и косвено, също е бил свързан с раждането. Той си оставял пояса и бременната се удряла с него по кръста, за да и е по-леко и мъжът и да сподели мъките и. Но за да си подсигури предварително леко раждане, бременната не празнувала на някои празници, а по време на венчавката не слагала ластици на чорапите и обувките и  не ги връзвала с връзки, за да не стяга после на бебето и да не се „завърже”.

Когато детето се роди, най-напред му прерязвали пъпната връв (както и днес). Бабата му я връзвала или с конец, но никога черен, най-често червен или с коса от майка му. Често, за да е работно детето, прерязвали връвта със сърпа, с който бащата жънел на нивата. Когато детето излизало от утробата на майка си, се поемало най-напред в престилката и. Смятало се, че престилката е като мост между двата свята. А после веднага го повивали, задължително в бащината риза.

Плацентата я наричали бабино дете, последок, облаче и по-рядко луже. Възприемали я като мъртвородено и я погребвали, за да не я открадне някой и да не спре жената да ражда и други деца. Най – често я заравяли на „чисто“ място, където не се стъпва.

„Ризата” (онова жълтеникаво, мазно покритие по тялото на току що появилото се бебе) носела голям късмет на новороденото. Някъде я изсушавали и я заравяли.

Раждането завършвало с омесване на пита. Питката била чиста, без украса, да не би шареното да разболее детето от шарка. Всички присъстващи били задължени да хапнат от питката и да я изядат бързо. Смятало се, че Богородица присъства на всички раждания и за да може да помогне на следващата родилка, трябвало да я освободят. Затова изяждали питката бързо. Пита се меси и изяжда в къщата и при смъртта на човека. Животът на българина започва и завършва с хляб, посрещат го и го изпращат с хляб.

До 40 дни след раждането майката е „нечиста” (защото през това време тя кърви). Наричали са я лехуса. През този период младата родилка е слаба и уязвима и е лесна плячка на злите сили. Затова спазвала редица забрани, някои от тях актуални и днес. Жената не бивало да излиза много от къщи, особено през нощта, не бивало да простира своите и на бебето дрехи навън (в някои краища дрехите се простират на вън, да ги одуха вятъра и огрее слънцето, но вечер задължително се прибирали, даже и неизсъхнали). Роднините и гледали да не я оставят сама, а тя носела забрадка, спусната над очите си и не гледала хората в очите. Ако все пак се налагало да излезе на двора, вземала със себе си ръжена от огнището и нанизвала отгоре му глава лук. След залез слънце никой не можел да влезе в къщата, вратите били залостени за всички. Ако съпругът заксънеел, отивал да преспи другаде.

На родилката-лехуса и бебето и връзвали червен конец, синьо манисто или чесън, против уроки. А ако две лехуси случайно се срещнели, задължително си разменяли по нещо, иначе едната можела „да открадне” млякото на другата.

Едно от най-страшните неща, които можело да случи на родилка е до третия ден да бъде нападната от нави (духове на деца, които са нарочно абортирани или починали по насилствен начин). Родилката изпадала в безсъзнание и можело да умре. За да я предпазят от тях, близките ограждали леглото на майката и бебето с въже и слагали метлата до тях (да измете всичко лошо навън), а до главите им поставяли сърп и чук (желязото пази), чесън и лук ( да люти на лошотията), в крайморските села и рибарска мрежа (да улови злите духове).

До около 1920 г. старите баби поддържали огъня да не угасва и слагали вътре рог – кози или волски, миризливи треви, катран – все неща, които бодат, мушкат, миришат лошо и ще изгонят всяко зло, посмяло да доближи немощната майка и младенеца.

След първите 40 дни, родилката отивала да се пречисти в църквата със специална молитва и вече никой не смятал, че е в особено положение – нито хората, нито злите сили. След молитвата жената навестявала родната си  майка, а тя на прага и поливала краката с вода и и давала хляб, т.е. след църковното пречистване, следвало народното. Наричали са го още сарандисване.

Съвсем до скоро, може би преди 40-50 години имаше обичай новороденото да се натрива със сол веднага след раждането, за да не му мирише тялото. В по-стари времена са оставяли бебето до три дни в солта. Така то се изпичало, както храната и ставало човек. Това, разбира се днес звучи абсурдно и всички знаем колко е вредно.

След третия ден изкарвали бебето от солта и за първи път го изкъпвали. А във водата слагали яйце, цветя и сребърна паричка. Бебето не го оставяли само, докато не бъде кръстено, за да не го нападнат злите сили. Кръщението трябвало да се направи до 40-ия ден. Затова и майката на детето не присъствала – до този ден тя била лехуса и не бивало да излиза. Днес някои майки, за да спазят традицията и да не навредят на детето, при първото къпане слагат малко сол във водата.

Навремето до третия ден след раждането се месела втора пита, а днес го правим на 40-ден на детето или по-късно, но преди да е навършило годинка. Самият ритуал обаче е запазен и до днес. Участват само жени, които в деня на ритуала трябва да са „чисти”, т.е. да не са в цикъл, за да няма бебето пъпки. Обикновено присъстват и малки деца, момчета и момичета, но не и мъже и юноши. Питата се разчупва над главата на майката, която държи бебето, за да знае то, че никой не е по-голям от хляба. Разчупва се от бабата на детето или бабата-акушерка, може и от сродница. Днес децата, които присъстват, държат кърпа над главата на майката и бебето, за да паднат там трохите, а разчупването се прави от две жени. Първото парче се отделя и се слага на специално място в стаята, на високо. То е за Св. Богородица. След един ден се изяжда. Всички присъстващи на празника трябва да хапнат от тази пита, потапяйки парчето си в мед, даже и майката, за да е сладък живота на детето. В по-стари времена в някакъв съд са слагали кърпа и вътре гостите са пускали пари и са носели дарове – лук, питка, яйца, докато днес всеки носи подарък: дрешка, играчка. За да спи бебето спокойно, на тръгване всеки му оставя конец от дрехата си. Този обичай се среща и до днес, когато някой посети бебе, което още няма 40 дни. За да е сито цял живот детето, трябва да са го захранили между първата и втората пита, т.е. трябва да е засукало. Дали от майка си или жена-кърмачка, без значение. Когато детето за първи път понечи да суче, над тази, която го кърми, държат над главата сито с храна.

Както в приказките се говори, на третата нощ орисници навестяват новороденото и му определят съдбата. Това са три жени, които благославят бебето и го наричат. На тази, която нарича последна, ориста и е най-силна. Никой не ги вижда, но те са там и трябва да им се остави гощавка. Някъде са приготвяли специална трапеза, а на други места просто оставяли масата неприбрана.

Денят и часът на раждане са били много важни и в миналото. Това като определяне съдбата на човека е актуално и днес. Ако е по-пъргав и работлив човек – значи сутрин е роден. А появилите се по новолуние и пълнолуние ги съпътства щастието през целия им живот. Денят от седмицата също е определящ. Понеделникът и срядата са хубави дни, а вторникът е най-лошия. За родените в събота казват, че са ясновидци и имат способността да контактуват с отвъдното.

 

 

Семейните обичаи и обреди отбелязват най-важните моменти от човешкия живот. „Човек веднъж се ражда, веднъж се жени и веднъж умира“, казва народната поговорка. Всеки от обредите и ритуалите, свързани с раждането, женитбата и смъртта, си приличат. Първият елемент е подготовката, вторият – инициация и преминаване в новата група, и накрая следва утвърждаването на новите качества и връзки, придобити в обичая.

Бременност    

Бременността и  раждането и днес са едни от най-важните и съществени моменти от живота на жената и на цялото семейство. Новият член на семейството обещава продължаване на рода. Българката и днес пази бременността си в тайна, за да не се случи нещо лошо на нея или бебето. Чак когато детето „оживее в нея т.е. когато прорита, тя споделя радостта си с близки и приятели, за да не се роди нямо детето. В по-стари времена са наричали бременната жена тежка, трудна, голема, непразна. Пред мъжете не се е говорело за тези типично женски неща и макар, да се правели, че не я забелязват, те се съобразявали със състоянието и. Стига да е здрава жената, тя е извършвала всички стопански и домакински работи през цялата бременност. Затова и често жените са раждали на полето, докато жънат или копаят.

С бременността са свързани редица вярвания и суеверия. Някои ги спазваме и днес: на бременна жена да се даде да опита ястие, което е видяла, за да не пометне, да не загуби бебето. Ако не и се яде, трябва да докосне седалището си с дясната ръка и да се ухапе по ръката. Ако и се прияде нещо, но се срамува да си поиска и околните не се сетят да и предложат, тя може да си „открадне”. Но веднага трябва да се докосне по задните части или по петата, за да не се вижда петното, което ще излезе на детето (белегът за кражбата), което задължително ще се появи.

Като цяло всички забрани и препоръки имат за цел да запазят от зли сили и уроки майката и рожбата и. Жена, която е непразна не убива змия на полето и не прескача въже или тояга, за да не се увие пъпната връв около вратлето на детето и то да се задуши. Бременната не бива да сяда на прага – прагът е смятан за граница между два свята – външният, чуждият и вътрешният, там, където е сигурно. Бъдещата майка не кръстосва крака, за да не спре кръвта на бебето. Не вдига тежко, не ходи боса и не гази вода. Ако се стресне бременна жена и се докосне някъде, на същото място ще излезе белег на детето.

Какъв ще е полът на бебето е въпрос, който винаги е вълнувал както бъдещата майка, така и останалите членове на семейството. И днес в различни краища на страната срещаме интересни и разнообразни гадания. „Мажко“ ли ще е или женско? За да разберат това, някъде посипват тайно главата на бъдещата майка със сол и чакат да видят къде ще се пипне най-напред. Ако е по носа – момче ще е. Ако си докосне устната – момиче. За момче предвещава издаденият, остър корем или ако лицето и е чисто и без петна. Ако жената има петна по лицето и носи плода назад и корема и не е много издаден – детето ще е момиче.

„Трудните” жени не бивало да ходят на погребение. Това разбира се има своя смисъл и днес. На жената, която очаква дете са и нужни спокойствие и радост и няма нужда да се товари емоционално и психически с тъга точно през този период от живота си. Ако все пак родството с покойника задължава да присъства, тя си връзвала червен конец на пръста.

До към края на 30-те години на 20 в. се е смятало за нормално жената да забременее в първата година след брака. Ако жената загуби бебето, пометне, се смятало за голямо нещастие. И разбира се като във всяко общество с тайнствени ритуали, ако детето е нежелано (ако жената е забременяла неомъжена или насила), стари врачки са приготвяли тайно биле, с което да пометне. И много често за съжаление жените са умирали от кръвозагуба.

Ако жената не може да забременее, нея са я смятали за греховна и наказана от Бога. Наричали са я ялова, бездеткиня. В старо време на никой не му е хрумвало, че вината за това може да е и в мъжа. До към края на 40-те години за лечение на безплодие се е търсела помощ от народни лечители. Понякога хората са давали обет за курбан или за дар, който ще направят, молели са се на Св. Богородица да ги дари с рожба или са носели детски дрехи за дарение в църквите.

 

Раждане

Раждането се е пазело в тайна, докато не се роди детето. Според вярванията, колкото по-малко хора са знаели за това, толкова по-лесно щяло да се роди бебето и по-трудно някой можел да навреди на него или майката чрез лоши мисли.

В миналото на раждането основната фигура била бабата-акушерка. Тя била възрастна жена, която вече не ражда и не живее с мъж. Можело е да има помощнички, но все невести, омъжени и раждали жени. На младите моми и на мъжете им е било забранено да присъстват, най-често тях са ги „изгонвали” извън къщата докато трае процеса. Чужд човек също не се пущал в къщата, ако жената ражда.

За да се помогне на родилката, бащата и присъстващите в къщата, потапяли ръцете си във вода и я давали на родилката да я изпие. Отправяли се молитви към Светата Дева. Вярвало се, че Божията Майка присъства на всяко раждане и е пазителка на родилките и децата. И днес е валидно твърдението, че жена, която ражда е с „единия крак в гроба”. И не само защото може да умре, но и защото е в контакт с отвъдния свят, там, откъдето идва нейната рожба и отиват починалите. В Странджа питат родилката „ Какво бродиш?”, а тя отговаря „Вода бродя” – водата се смята за границата между двата свята, като река, голяма вода, която трябва да се премине.

При усложнения по време на раждането бабата-акушерка давала на родилката да изпие специална билка. Тя се нарича богородична ръчица или божигробска билка и прилича на свита в юмрук ръка. Бабата я потапяла във водата докато се разтвори и давала на родилката да пие тази вода. Както се разтваряла билката, така щяла да се разтвори и утробата на бъдещата майка.

При трудно раждане често са пускали яйце на голо под ризата на майката. Когато паднело яйцето на земята, тя го настъпвала. Със светена вода ръси бабата трудната родилка и се молела на Божията Майка. В трудни моменти хората са давали тежки обети. Ако майката и бебето оцелеят – обетът се спазвал цял живот.

Бащата, макар и косвено, също е бил свързан с раждането. Той си оставял пояса и бременната се удряла с него по кръста, за да и е по-леко и мъжът и да сподели мъките и. Но за да си подсигури предварително леко раждане, бременната не празнувала на някои празници, а по време на венчавката не слагала ластици на чорапите и обувките и  не ги връзвала с връзки, за да не стяга после на бебето и да не се „завърже”.

Когато детето се роди, най-напред му прерязвали пъпната връв (както и днес). Бабата му я връзвала или с конец, но никога черен, най-често червен или с коса от майка му. Често, за да е работно детето, прерязвали връвта със сърпа, с който бащата жънел на нивата. Когато детето излизало от утробата на майка си, се поемало най-напред в престилката и. Смятало се, че престилката е като мост между двата свята. А после веднага го повивали, задължително в бащината риза.

Плацентата я наричали бабино дете, последок, облаче и по-рядко луже. Възприемали я като мъртвородено и я погребвали, за да не я открадне някой и да не спре жената да ражда и други деца. Най – често я заравяли на „чисто“ място, където не се стъпва.

„Ризата” (онова жълтеникаво, мазно покритие по тялото на току що появилото се бебе) носела голям късмет на новороденото. Някъде я изсушавали и я заравяли.

Раждането завършвало с омесване на пита. Питката била чиста, без украса, да не би шареното да разболее детето от шарка. Всички присъстващи били задължени да хапнат от питката и да я изядат бързо. Смятало се, че Богородица присъства на всички раждания и за да може да помогне на следващата родилка, трябвало да я освободят. Затова изяждали питката бързо. Пита се меси и изяжда в къщата и при смъртта на човека. Животът на българина започва и завършва с хляб, посрещат го и го изпращат с хляб.

До 40 дни след раждането майката е „нечиста” (защото през това време тя кърви). Наричали са я лехуса. През този период младата родилка е слаба и уязвима и е лесна плячка на злите сили. Затова спазвала редица забрани, някои от тях актуални и днес. Жената не бивало да излиза много от къщи, особено през нощта, не бивало да простира своите и на бебето дрехи навън (в някои краища дрехите се простират на вън, да ги одуха вятъра и огрее слънцето, но вечер задължително се прибирали, даже и неизсъхнали). Роднините и гледали да не я оставят сама, а тя носела забрадка, спусната над очите си и не гледала хората в очите. Ако все пак се налагало да излезе на двора, вземала със себе си ръжена от огнището и нанизвала отгоре му глава лук. След залез слънце никой не можел да влезе в къщата, вратите били залостени за всички. Ако съпругът заксънеел, отивал да преспи другаде.

На родилката-лехуса и бебето и връзвали червен конец, синьо манисто или чесън, против уроки. А ако две лехуси случайно се срещнели, задължително си разменяли по нещо, иначе едната можела „да открадне” млякото на другата.

Едно от най-страшните неща, които можело да случи на родилка е до третия ден да бъде нападната от нави (духове на деца, които са нарочно абортирани или починали по насилствен начин). Родилката изпадала в безсъзнание и можело да умре. За да я предпазят от тях, близките ограждали леглото на майката и бебето с въже и слагали метлата до тях (да измете всичко лошо навън), а до главите им поставяли сърп и чук (желязото пази), чесън и лук ( да люти на лошотията), в крайморските села и рибарска мрежа (да улови злите духове).

До около 1920 г. старите баби поддържали огъня да не угасва и слагали вътре рог – кози или волски, миризливи треви, катран – все неща, които бодат, мушкат, миришат лошо и ще изгонят всяко зло, посмяло да доближи немощната майка и младенеца.

След първите 40 дни, родилката отивала да се пречисти в църквата със специална молитва и вече никой не смятал, че е в особено положение – нито хората, нито злите сили. След молитвата жената навестявала родната си  майка, а тя на прага и поливала краката с вода и и давала хляб, т.е. след църковното пречистване, следвало народното. Наричали са го още сарандисване.

Съвсем до скоро, може би преди 40-50 години имаше обичай новороденото да се натрива със сол веднага след раждането, за да не му мирише тялото. В по-стари времена са оставяли бебето до три дни в солта. Така то се изпичало, както храната и ставало човек. Това, разбира се днес звучи абсурдно и всички знаем колко е вредно.

След третия ден изкарвали бебето от солта и за първи път го изкъпвали. А във водата слагали яйце, цветя и сребърна паричка. Бебето не го оставяли само, докато не бъде кръстено, за да не го нападнат злите сили. Кръщението трябвало да се направи до 40-ия ден. Затова и майката на детето не присъствала – до този ден тя била лехуса и не бивало да излиза. Днес някои майки, за да спазят традицията и да не навредят на детето, при първото къпане слагат малко сол във водата.

Навремето до третия ден след раждането се месела втора пита, а днес го правим на 40-ден на детето или по-късно, но преди да е навършило годинка. Самият ритуал обаче е запазен и до днес. Участват само жени, които в деня на ритуала трябва да са „чисти”, т.е. да не са в цикъл, за да няма бебето пъпки. Обикновено присъстват и малки деца, момчета и момичета, но не и мъже и юноши. Питата се разчупва над главата на майката, която държи бебето, за да знае то, че никой не е по-голям от хляба. Разчупва се от бабата на детето или бабата-акушерка, може и от сродница. Днес децата, които присъстват, държат кърпа над главата на майката и бебето, за да паднат там трохите, а разчупването се прави от две жени. Първото парче се отделя и се слага на специално място в стаята, на високо. То е за Св. Богородица. След един ден се изяжда. Всички присъстващи на празника трябва да хапнат от тази пита, потапяйки парчето си в мед, даже и майката, за да е сладък живота на детето. В по-стари времена в някакъв съд са слагали кърпа и вътре гостите са пускали пари и са носели дарове – лук, питка, яйца, докато днес всеки носи подарък: дрешка, играчка. За да спи бебето спокойно, на тръгване всеки му оставя конец от дрехата си. Този обичай се среща и до днес, когато някой посети бебе, което още няма 40 дни. За да е сито цял живот детето, трябва да са го захранили между първата и втората пита, т.е. трябва да е засукало. Дали от майка си или жена-кърмачка, без значение. Когато детето за първи път понечи да суче, над тази, която го кърми, държат над главата сито с храна.

Както в приказките се говори, на третата нощ орисници навестяват новороденото и му определят съдбата. Това са три жени, които благославят бебето и го наричат. На тази, която нарича последна, ориста и е най-силна. Никой не ги вижда, но те са там и трябва да им се остави гощавка. Някъде са приготвяли специална трапеза, а на други места просто оставяли масата неприбрана.

Денят и часът на раждане са били много важни и в миналото. Това като определяне съдбата на човека е актуално и днес. Ако е по-пъргав и работлив човек – значи сутрин е роден. А появилите се по новолуние и пълнолуние ги съпътства щастието през целия им живот. Денят от седмицата също е определящ. Понеделникът и срядата са хубави дни, а вторникът е най-лошия. За родените в събота казват, че са ясновидци и имат способността да контактуват с отвъдното.

© 2022 Илиана Дечкова

Из „ИМАЛО ЕДНО ВРЕМЕ – НРАВИ И СВЕТОГЛЕД НА БЪЛГАРИТЕ“

изд. Еделвайс