Пролетта бе дошла. Отново. Възрастният мъж наблюдаваше хората, които се движеха по алеята в парка, но сякаш не ги виждаше. Чувстваше се безкрайно изморен от живота. Бе загубил жена си преди доста години, децата му се бяха разпилели по света. Чувстваше се самотен. Изоставен. Ненужен. Незабелязан. За какво живееше изобщо?!
Разнообразяваше се, разхождайки се в парка. Обичаше да седне на някоя пейка и да наблюдава минувачите. Опитваше се да си представи историите им – кои бяха, как живееха, как се чувстваха. Чувстваше се по-малко самотен сред тях.
Често си мислеше за миналото. Времето, когато децата му бяха малки. Нямаше време за тях. Имаше работата си. Бе оставил на жена си да се грижи за децата. Не бе усетил кога пораснаха. Времето се изплъзна измежду пръстите му като песъчинките в пясъчен часовник. Без да забележи кога и как. Не успя да създаде специална връзка с децата си. Даже не му бе хрумнало, че това има стойност само по себе си.
Не бе създал специална връзка и с жена си – жената, която се бе посветила на грижата за семейството и децата им. Не я оцени по достойнство. Прие я за даденост. Човек не се грижи добре за нещата, които приема за даденост. Като например за здравето си или близките си. Не се грижи, просто очаква, че те винаги ще бъдат там, когато той има нужда от тях. Смъртта на жена му го разтресе дълбоко. Усещането му за сигурност му бе отнето като килимче, издърпано изведнъж и без предупреждение изпод краката му. Нямаше за какво да се хване. Децата му хванаха пътя си и не чувстваха особена нужда да общуват с него. Не ги обвиняваше. Бе пропуснал множество възможности да изгради онази невидима тъкан, която свързваше хората помежду им. Тъканта, която им даваше сигурност, опора, радост и утеха. Не бе му хрумнало, че тази тъкан съществуваше, камо ли да се погрижи за нейното изграждане. Къде бе отишло времето? Какво му бе останало след всичките дълги години от живота му? Дали някой все още мислеше за него? Дали някой го обичаше?
Искаше му се да се върне назад във времето и да започне отначало. На чисто. Този път щеше да е мъдър. Щеше да внимава за истински важните неща, за хората в живота си. Щеше да се грижи за тях, да им отделя време, да ги цени. Нямаше да приема нищо за даденост. Нищо. Нито хубавия пролетен ден, нито смеха на децата си, нито нежността на жена си. Щеше да приема всяко нещо в живота си като дар. Дар от самия Живот. Обръщайки се назад и гледайки през погледа на вече почти старец, можеше да забележи хиляди покани. Покана да присъства в мига, покана да го е грижа, покана да признае, че не е прав, покана да играе и да се смее, ей така без друга причина, освен тази, че е жив и вижда смешното в нещата. Бе проспал тези покани. Къде му беше умът? Какви бяха онези по-важни неща, които го ангажираха тогава? Къде са те сега? Не бе останало и помен от тях. Важността на работата му, печеленето на пари, мимолетните флиртове тук и там. Сега те нямаха стойност. Не можеше да ги размени за нищо. Не си спомняше даже как го караха да се чувства.
Седейки на пейката в парка, наблюдавайки минувачите, потънал в спомени, на възрастният мъж му ставаше все по-ясно, че бе пропуснал голяма част от живота си. Бе оставил на външните обстоятелства да определят важните неща. Бе си позволил да живее неосъзнато. Бе си позволил да вярва, че винаги щеше да има това, което имаше. Колко се бе излъгал!
Огледа се наоколо. На съседната пейка седяха възрастни мъж и жена. Седяха кротко, хванати за ръце и тихо си приказваха. На детската площадка отсреща млад мъж люлееше на люлките малката си дъщеря. Като мощна радиация радостта се излъчваше от малкото момиченце. Очите й гледаха бащата с нескрито възхищение. Той бе нейният герой. По алеята точно пред очите му мина млада майка, обгърнала в прегръдките си плачещо дете. Светът продължаваше да се върти. Той не бе сам. Точно в този момент споделяше тази Земя, този въздух, този миг и чудото на живота с безброй други човешки същества. Всеки живееше своята собствена съдба, но всички имаха нещо общо помежду си. Всички можеха да страдат и да се радват, да мислят и да чувстват, всички се бореха с едно или друго, всички имаха сходни нужди. Сърцето му се изпълни с благодарност. Осъзна, че всеки човек се опитваше да живее живота си толкова добре, колкото му бе по силите. Възрастният мъж не бе сам, бе част от голямото човешко семейство. И бе жив. Все още бе жив. Все още можеше да направи нещо хубаво с живота си. Можеше да бъде осъзнат, сега от този момент нататък.
Бръкна в джоба си и извади стар мобилен телефон. Отвори менюто с телефонните номера и набра един от тях. Дали щяха да му вдигнат? Телефонът прозвъня няколко пъти, преди отсреща да се чуе гласът на млад мъж.
– Здравей, синко! Как си? Имаш ли малко време да поговориш със стария си баща?
Автор: Лора Митрева
