Какво е за мен родината?

какво е за мен българия (есе)

Представяме ви есето на Райна Даракчиева, спечелило първа награда на конкурса за есе „Походът“.

Вирджиния Улф казва „Като жена, на мен не ми трябва родина. Като жена, целият свят е моя родина.“ Интересно изказване, госпожо Улф, с цялото ми уважение, мисля, че дълбоко се лъжете. Не съм се ровила в биографията на многопочитаемата достатъчно задълбочено, за да знам доколко е пътувала и живяла на различни места, но смея да предположа, че надали е била за дълго извън страхотната си Англия. Колкото и да ѝ се възхищавам като личност и писател за напредничавите ѝ модернистични идеи, аз съм жена, но ми трябва родина и тя е само една. Без да навлизам в излишен Ботевски  патос в стил „ Dulce et decorum est“ или да възхвалявам несравнимата красота на българската природа като велкикия Вазов, ще си кажа направо-България, ти си земен рай, но ми се наложи да те напусна, за да го осъзная! Бихме могли, разбира се, да интерпретираме родината и като „Домът е там, където е сърцето“, сиреч родината ми са хората, които обичам, и това може би би било частично вярно. Но тогава Вирджиния за любовниците или роднините си, пръснати по цял свят ли говори, че целият свят да ѝ е родина? Нещо ме съмнява в цялата работа. Вярвам, че родината е мястото, където човешкото сърце първо е получило, клиширано да си г кажем, като крехко стъбълце, светлина и вода, за да заякне и порасне и да се устреми към останалия свят. Родината за мен, това е, не повече и не по-малко, майка България.

Защо така, ще попитате? Та нали младият човек в днешно време бърза да стигне до Терминал 1 или 2, до който от двата успее да се докопа, та да изчезне по-бързо от презирания роден край? Стратегията „стягай си парцалите и се изнасяй“ да не би да ме е прескочила? „Бягай и не се връщай“, в главата ми още отекват думите на леля Пенка от третия етаж. Гледала сериали жената, турски, индиийски, я каква екзотика, какво нещо, че и като превключи после на парламентарните заседания, излъчвани по БНТ и ѝ прилошава на жената, позицията ѝ се утвърждава- бягай, та дано животът ти в сериал се превърне! Масово младите хора, та и моите мили приятели, се вслушват в обещания, че животът навсякъде другаде е в пъти по-добър, изкушавани я от престиж и имидж, я от обещания за невероятни заплати, светло бъдеще а-у. А защо пък да не послушам красивите брошури за университети в чужбина? Аууу, този английски университет каква красива поляна има на снимката, на нея група студенти си лежат, правят пикник, най-вероятно обсъждат Ницше и Шопенхауер, наслаждавайки се на слънцето, което, както любезно не е упоменато НИКЪДЕ в брошурката, изгрява над Лондон максимум два пъти годишно. Обаче, понеже Софийския университет със сигурност не съм виждала да има полянка, най-добре да замина за местенце, което поне има шансове да притежава красиво парченце трева. Подобни мисли се въртяха из кухата ми главица преди точно 2 години, когато дори не подозирах дълбокото значение на тази така лекомислено използвана дума „родина“ (единственото въобразимо нещо, което би било по-лекомислено е как Санчо реже салама в онази велика реклама). Което ме връща на родината и това как аз лекомислено я напуснах. По-лекомислено, отколкото е било решението свободата, салама, Санчо Панса и Дон Кихот да се озоват в една реклама, което мозъкът ми все още не може да побере…

Във времето, в което оцелявах далеч от България, направих повече от едно обезпокояващи открития. Не само, че немските вурстове не могат да се мерят с луканката, мизерния йогурт не може да стъпи на малкото пръстче на киселото мляко, чуждестранните идиоти бъркат българския с руски (истинско светотатство, знам), а някой от тях дори не са чували за България??? Констатирайки тези, както и множество друго безумия, осъзнах, че не бих могла да си представя живот, в който да не съм чувала що е то България. Това откритие бе последвано от множество моменти на слабост, в които пътувах по 2 часа, за да си купя баница от съседен град с единствения български магазин в района, пусках химна с пълна сила в два часа вечерта и искрено си поплаквах, за първи път чествах трети март по-тържествено от собствения си рожден ден, впусках се в тиради пред невинни германци и други чужденци за това как Македония е измислена държава, принадлежаща всъщност към България и тем подобни абсурдни и не особено деликатни прояви на смешна форма на патриотизъм. Да не споменаваме, че първия път, когато се завръщах към родината след неколкомесечно подвизаване в Германия, само като видях българите на летището и ми идеше да ги разцелувам всичките, възкликвайки „Родна реч, о, майна сладка!“. Как да обясня цялото това абсурдно поведение освен с любовта си към родината. Ще ме попитате „Не е ли в Германия по-подредено, чисто, хората не са ли по-точни?“, „Друго е Германията, ех..“. Друго е, така си е! Всичко е друго. Дори въздухът сякаш има друг вкус там и това далеч не е преувеличение в полза на Германия. Затова и всеки път, още със слизането си от самолета, приветствам всичко, което видя, защото то всичкото е дом, част от любимата ми България.

Родината е мястото, където процъфтяваме в хаос, където не сме педантични, рядко сме точни, акуратни, чисти, спретнати или подредени. Но сме сърцати, шумни, хора с невъобразимо богата история и минало, хора с красиви традиции и прекрасна държава. И това, че много от нас са слепи за този факт, че дори аз го бях забравила преди да заживея в чужбина ми стяга сърцето. Отидох веднъж на концерт в Германия и когато Крис Мартин от любимата ми група Колдплей извика „Мюнхен , да ви видя ръцете горе!“ нещо не беше наред. Исках той да каже „София, не ви чувам!“, което обаче е малко вероятно, защото българинът винаги се чува, където и да е, казвам го с най-топло чувство. Родината е мястото, където обичам всяка прашинка, където дори бабичката, продаваща магданоз на улицата ми е приятелка, където се чувствам най-много себе си, най-осмислена и озарена, защото съм си у дома. Щом вече не се възмущавам, а дори се удивлявам чуя ли някоя цветуща псувня около себе си, положението е сериозно. И даже и да чуя надута чалга или Криско  от минаващата покрай мен кола, дори трамваят да идва от 15 минути след 10 минути, дори плочките да се вдигат и да ме пръскат, когато вървя, дори съседът да кърти нещо в 2 вечерта и на всяка втора стена в квартала да пише с отявлена страст и патриотично чувство„САМО ЛЕВСКИ“, обичам дори това. Защото то е част от мен и аз съм част от него.

Неописуемо чувство е, но то е като връзчица, водеща право към сърцето, душата и същността ти, тя те свързва с мястото, което наричаш родина и отдалечиш ли се, откъснеш ли се от него, нещо те дръпва. Нещо се скъсва в теб. Аз знам, че искам един ден да изкачвам с децата си Черни връх, а не Цугшпитце, че искам да ги разхождам в Докорската и Заимовата градинка, където дядо ме водеше като дете, както е водил и татко и чичо преди мен. Искам да чета на децата си Чудомир и те да се смеят всеки път на репликата „Не съм от тез, как Сийке!“, да рецитират гордо „Аз съм българче“ и за следобедна закуска да ядат попара или лютеница със сирене, защото няма по-прекрасно от това. Родината е преди всичко безусловна любов към всичко, което наричаш свое и съзнателния избор всеки път да се завръщаш към него-към Шипка, Етъра, Черното ни море, всичките красиви кътчета, но и при Бай Ганьо, кифлите и кроасанките, разбитите улици, Градска мобилност/дебилност, шегите за Иванчо и Марийка, вестник 168 часа, абсурдните шеги за Бойко и магнолията, оранжевите трамваи, бахурът и банския старец (old man from Bansko в превод за чужденците, нали), „Гледам и не вярвам на ушите си“…

П.С. Не знам защо, но реших като епилог да сложа тези неща тук…

Българин си купува кашон в малък щатски магазин. Подава кредитна карта.
– Cash only.
– Да, кашон.

Еми, кода прайш… – казал апатичният програмист.

Има фирма Екобулпак. Има и фирма Булекопак. И двете са анаграми на „епа, боклук“.

Ще ви дам малко време да осмислите това.

© 2018 Райна Даракчиева

Препоръчани за вас

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *