Някой би казал, че живеем във вълчи времена, в които на хората им пука само за себе си и смятат това за съвсем нормално. Където е прието да не дължиш никому нищо, нито даже елементарна човечност. Където на проявите на доброта се гледа като на наивност. Като на губеща стратегия за просперитет. В допълнение се самоизолираме все повече. Търсим удовлетворение във вещите и едновременно с това губим вяра в хората и надежда, че бъдещето може да бъде по-добро от миналото.

Огледай се около себе си и се замисли на колко човека можеш да се опреш за подкрепа, когато ти е много трудно. На колко можеш да довериш тайните си, тревогите си? А да споделиш радостите си? Има ли изобщо такива хора?

А ти кой си спрямо другите? Спрямо близките, спрямо приятелите ти, спрямо непознатите? Човечен ли си? Грижа ли те е? Добър приятел ли си? Или смяташ това за ненужно? За излишен лукс? Даже за глупава наивност?

Какво изобщо мислиш за добротата, за човечността? Изтъркани понятия ли са ти? Вярваш ли, че да бъдеш добър е печеливша стратегия? Или, напротив?

Какво изобщо смяташ е нужно, за да оцелееш в съвременния свят, да просперираш?

Голяма част от хората днес живеят със съзнанието за оскъдица

Не вярваме, че има достатъчно за всички и затова трябва да се състезаваме с другите за ограничените ресурси като работа, пари, материални блага, статус.

В гоненето на важните ни цели често решаваме, че околните само ни пречат и вместо да виждаме в тях човешки същества със сходни на нашите нужди и емоции, ние ги възприемаме като предмети, като препятствия или средства за постигането на нашето оцеляване, на нашето благополучие. Или като на източник на нашето страдание. И какво правим тогава с тях?

Лишаваме ги от нашите добронамереност и любезност, от любопитството ни кои са те и какво ги води в живота. Автоматично им лепваме някакви етикети, сортираме ги за удобство в кутии: “загубеняк”, “обратен”, “глезла”. Отнемаме им правото да са многопластови, да са слаби и объркани, да имат лош ден, да ги боли, да не разбират, да не могат, да не искат, да са човешки същества.

Очакваме, че те ще се появяват в живота ни, за да са в полза на нашите стремежи, да задоволят нашите нужди или най-малкото, да не ни се пречкат в краката. Останалото, свързано с тях, ни е безразлично. Или пък ни е важно, за да им намираме кусури, да ги заклеймим, да ги обезценим, да се сравняваме с тях. Всичко това, за да се чувстваме по-добре по отношение на себе си, да се чувстваме важни.

Да си човечен, да те е грижа за другите, да си мил в ежедневния си контакт с тях, се е превърнало в отживелица. В нещо не просто ненужно, но и в спънка за нашия просперитет. Станало е лесно да се държим с неуважение, с критичност и пренебрежение към околните. Да не им дължим нищо. Да им отговаряме грубо, или да ги игнорираме, когато искат нещо от нас. Да търсим винаги задни мотиви за поведението им. Да си правим нашите сметки. Да ги заливаме с лошото си настроение, да ги караме да плащат за нашата неудовлетвореност от живота ни. Да им налагаме нашите очаквания, да искаме да влязат в нашите рамки.

Изобщо оправдания за лошото ни отношение към околните колкото искаш. Причините да сме добри с тях – много по-малко.

Докъде обаче води всичко това?

Води до създаването на общество, в което за слабите няма място. В което важи законът на джунглата и повечето хора живеят в страх и тревога как ще оцелеят. Общество на студенина, на дистанцираност, на обезчовечаване, на свръх егоизъм. Смятайки добротата за наивност и въздържайки се от нейното прилагане, сами копаем своя гроб и този на потомците ни. Вместо да градим човешки капитал и силни позитивни човешки отношения, ние разграждаме точно тъканта, която прави живеенето възможно и удовлетворяващо. Изследователите вече са доказали, че за човешкото щастие няма по-значим фактор от качеството на отношенията с другите хора. Нито парите, работата, статусът, климатът или мястото на живеене са тези, които определят колко доволни ще сме от живота ни. Отношенията с другите го определят.

Когато си мислим, че не дължим никому нищо и сме фокусирани само върху това да уредим себе си и близките си, ние пропускаме нещо важно. Качеството на обществото, в което живеем, не е абстракция. То е реалност като водата, в която плуват рибите. Тя е незабележима, но в момента, в който качеството й значително се влоши или тя напълно изчезне, става пределно ясно, че животът им е невъзможен и немислим.

Базирането на междучовешките отношения на човечност и добронамереност е необходимо условие за живеенето на добър живот, а често и за оцеляването ни. Фактът, че днес имаме нивото на комфорт, което имаме, се дължи на това, че хората открай време обединяват своите усилия в името на обща цел. Всяко нещо, което използваме всекидневно, е създадено от някого. От човек, когото не познаваме, но който със своето съществуване и усилия е допринесъл за нас. Фалшивата философия, че изобщо можем да бъдем независими от другите хора и да сме си самодостатъчни, пропуска този факт. Всичко, което сме и имаме е резултат и на нечий чужд труд или влияние. За добро или за зло.

Всеки от нас влияе по някакъв начин на околните и моделира света, в който съществуваме. Нека използваме това си влияние мъдро, създавайки свят, в който има място и човечност за всеки. От това печелят всички, включително ние и близките ни.