Представяме ви есето на Райна Даракчиева, спечелило първа награда на конкурса за есе „Походът“.

Вирджиния Улф казва „Като жена, на мен не ми трябва родина. Като жена, целият свят е моя родина.“ Интересно изказване, госпожо Улф, с цялото ми уважение, мисля, че дълбоко се лъжете. Не съм се ровила в биографията на многопочитаемата достатъчно задълбочено, за да знам доколко е пътувала и живяла на различни места, но смея да предположа, че надали е била за дълго извън страхотната си Англия. Колкото и да ѝ се възхищавам като личност и писател за напредничавите ѝ модернистични идеи, аз съм жена, но ми трябва родина и тя е само една. Без да навлизам в излишен Ботевски  патос в стил „ Dulce et decorum est“ или да възхвалявам несравнимата красота на българската природа като велкикия Вазов, ще си кажа направо-България, ти си земен рай, но ми се наложи да те напусна, за да го осъзная! Бихме могли, разбира се, да интерпретираме родината и като „Домът е там, където е сърцето“, сиреч родината ми са хората, които обичам, и това може би би било частично вярно. Но тогава Вирджиния за любовниците или роднините си, пръснати по цял свят ли говори, че целият свят да ѝ е родина? Нещо ме съмнява в цялата работа. Вярвам, че родината е мястото, където човешкото сърце първо е получило, клиширано да си г кажем, като крехко стъбълце, светлина и вода, за да заякне и порасне и да се устреми към останалия свят. Родината за мен, това е, не повече и не по-малко, майка България.

Защо така, ще попитате? Та нали младият човек в днешно време бърза да стигне до Терминал 1 или 2, до който от двата успее да се докопа, та да изчезне по-бързо от презирания роден край? Стратегията „стягай си парцалите и се изнасяй“ да не би да ме е прескочила? „Бягай и не се връщай“, в главата ми още отекват думите на леля Пенка от третия етаж. Гледала сериали жената, турски, индиийски, я каква екзотика, какво нещо, че и като превключи после на парламентарните заседания, излъчвани по БНТ и ѝ прилошава на жената, позицията ѝ се утвърждава- бягай, та дано животът ти в сериал се превърне! Масово младите хора, та и моите мили приятели, се вслушват в обещания, че животът навсякъде другаде е в пъти по-добър, изкушавани я от престиж и имидж, я от обещания за невероятни заплати, светло бъдеще а-у. А защо пък да не послушам красивите брошури за университети в чужбина? Аууу, този английски университет каква красива поляна има на снимката, на нея група студенти си лежат, правят пикник, най-вероятно обсъждат Ницше и Шопенхауер, наслаждавайки се на слънцето, което, както любезно не е упоменато НИКЪДЕ в брошурката, изгрява над Лондон максимум два пъти годишно. Обаче, понеже Софийския университет със сигурност не съм виждала да има полянка, най-добре да замина за местенце, което поне има шансове да притежава красиво парченце трева. Подобни мисли се въртяха из кухата ми главица преди точно 2 години, когато дори не подозирах дълбокото значение на тази така лекомислено използвана дума „родина“ (единственото въобразимо нещо, което би било по-лекомислено е как Санчо реже салама в онази велика реклама). Което ме връща на родината и това как аз лекомислено я напуснах. По-лекомислено, отколкото е било решението свободата, салама, Санчо Панса и Дон Кихот да се озоват в една реклама, което мозъкът ми все още не може да побере…

Във времето, в което оцелявах далеч от България, направих повече от едно обезпокояващи открития. Не само, че немските вурстове не могат да се мерят с луканката, мизерния йогурт не може да стъпи на малкото пръстче на киселото мляко, чуждестранните идиоти бъркат българския с руски (истинско светотатство, знам), а някой от тях дори не са чували за България??? Констатирайки тези, както и множество друго безумия, осъзнах, че не бих могла да си представя живот, в който да не съм чувала що е то България. Това откритие бе последвано от множество моменти на слабост, в които пътувах по 2 часа, за да си купя баница от съседен град с единствения български магазин в района, пусках химна с пълна сила в два часа вечерта и искрено си поплаквах, за първи път чествах трети март по-тържествено от собствения си рожден ден, впусках се в тиради пред невинни германци и други чужденци за това как Македония е измислена държава, принадлежаща всъщност към България и тем подобни абсурдни и не особено деликатни прояви на смешна форма на патриотизъм. Да не споменаваме, че първия път, когато се завръщах към родината след неколкомесечно подвизаване в Германия, само като видях българите на летището и ми идеше да ги разцелувам всичките, възкликвайки „Родна реч, о, майна сладка!“. Как да обясня цялото това абсурдно поведение освен с любовта си към родината. Ще ме попитате „Не е ли в Германия по-подредено, чисто, хората не са ли по-точни?“, „Друго е Германията, ех..“. Друго е, така си е! Всичко е друго. Дори въздухът сякаш има друг вкус там и това далеч не е преувеличение в полза на Германия. Затова и всеки път, още със слизането си от самолета, приветствам всичко, което видя, защото то всичкото е дом, част от любимата ми България.

Родината е мястото, където процъфтяваме в хаос, където не сме педантични, рядко сме точни, акуратни, чисти, спретнати или подредени. Но сме сърцати, шумни, хора с невъобразимо богата история и минало, хора с красиви традиции и прекрасна държава. И това, че много от нас са слепи за този факт, че дори аз го бях забравила преди да заживея в чужбина ми стяга сърцето. Отидох веднъж на концерт в Германия и когато Крис Мартин от любимата ми група Колдплей извика „Мюнхен , да ви видя ръцете горе!“ нещо не беше наред. Исках той да каже „София, не ви чувам!“, което обаче е малко вероятно, защото българинът винаги се чува, където и да е, казвам го с най-топло чувство. Родината е мястото, където обичам всяка прашинка, където дори бабичката, продаваща магданоз на улицата ми е приятелка, където се чувствам най-много себе си, най-осмислена и озарена, защото съм си у дома. Щом вече не се възмущавам, а дори се удивлявам чуя ли някоя цветуща псувня около себе си, положението е сериозно. И даже и да чуя надута чалга или Криско  от минаващата покрай мен кола, дори трамваят да идва от 15 минути след 10 минути, дори плочките да се вдигат и да ме пръскат, когато вървя, дори съседът да кърти нещо в 2 вечерта и на всяка втора стена в квартала да пише с отявлена страст и патриотично чувство„САМО ЛЕВСКИ“, обичам дори това. Защото то е част от мен и аз съм част от него.

Неописуемо чувство е, но то е като връзчица, водеща право към сърцето, душата и същността ти, тя те свързва с мястото, което наричаш родина и отдалечиш ли се, откъснеш ли се от него, нещо те дръпва. Нещо се скъсва в теб. Аз знам, че искам един ден да изкачвам с децата си Черни връх, а не Цугшпитце, че искам да ги разхождам в Докорската и Заимовата градинка, където дядо ме водеше като дете, както е водил и татко и чичо преди мен. Искам да чета на децата си Чудомир и те да се смеят всеки път на репликата „Не съм от тез, как Сийке!“, да рецитират гордо „Аз съм българче“ и за следобедна закуска да ядат попара или лютеница със сирене, защото няма по-прекрасно от това. Родината е преди всичко безусловна любов към всичко, което наричаш свое и съзнателния избор всеки път да се завръщаш към него-към Шипка, Етъра, Черното ни море, всичките красиви кътчета, но и при Бай Ганьо, кифлите и кроасанките, разбитите улици, Градска мобилност/дебилност, шегите за Иванчо и Марийка, вестник 168 часа, абсурдните шеги за Бойко и магнолията, оранжевите трамваи, бахурът и банския старец (old man from Bansko в превод за чужденците, нали), „Гледам и не вярвам на ушите си“…

П.С. Не знам защо, но реших като епилог да сложа тези неща тук…

Българин си купува кашон в малък щатски магазин. Подава кредитна карта.
– Cash only.
– Да, кашон.

Еми, кода прайш… – казал апатичният програмист.

Има фирма Екобулпак. Има и фирма Булекопак. И двете са анаграми на „епа, боклук“.

Ще ви дам малко време да осмислите това.

© 2018 Райна Даракчиева