Топ 10 най-добри руски филми след 1989г.

Падна Желязната завеса и от този момент отпаднаха и задръжки, и ограничения. Изтокът се преплете със Запада и по средата се роди постсъветското кино, под чийто общ знаменател аз слагам всички бивши страни на Източния блок дори те да не са били съветски (за протокола невежеството е за моя сметка). Съпоставките преди и след 1989-та са ми слабост и оттам идеята за днешната тема. Слава Богу класацията не се ръководи от мой личен критерий, а по образец на международни критици, фестивали и изобщо хора, които разбират от кино. Важно е, защото ако съдех по себе си тази класация щеше да бъде именувана „Топ 10 наздравици от филма Особеностите на руския риболов.“ Все пак не всичко може да е класа, трябва и малко простотия за контраст.

Ще започна с един мой личен фаворит а именно „Брат“ (1997). Руснаците обожават този филм и горещо го препоръчват. Криминалната драма е заснета от Алексей Балабанов и разказва историята на млад мъж (Данила), който след като напуска армията решава да отиде при брат си в Санкт Петербург, ала брат му се оказва наемен убиец и така без повече спойлъри, във филма се преплитат идеали за справедливост и насилие както и се разстила сложната личност на Данила. Ето тук и един любим цитат…

„Хм, град. Градът е ужасна сила. И колкото по-голям е градът, толкова по-силен е той. Излизат само силните.“

Badass както се казва на славянски…

Следващият филм, който ви представям – „Уморени от слънцето“ (1994) е носител на Оскар за най-добър чуждоезичен филм през 1994 и се смята не само за един от най-добрите филми на режисьора Никита Михалков, но се превръща и в класика на руското кино. Историята се заплита по следния начин: Офицер Котов – бивш служител на червената армия – се наслаждава на спокойно лято далече от и след насилието на режима. Животът му обаче е обърнат с главата надолу, когато човек от миналото на жена му се появява, за да завърши тайна мисия. И понеже трябва да се остави място за напрежение и желание да се изгледат, все пак тези филми, ще замълча тук.

Хронологически, следващия филм, който ви предлагам е „Сибирския бръснар“ (1998). Този филм те оставя със странното впечатление: руски ли е, английски ли е? Продукцията е английска, езикът на който е записан филма също, но двама от писателите и директора са руснаци, както и главния герой в мъжка роля. „Сибирския бръснар“ е филм, в който се развива една любовна история между богата американка и обикновен руски войник. Любовта е изживяна в Москва през Царска още Русия. Има драма, романтика и комедия и все пак си е класика в киното.

Прескачаме до 2002 когато се създава и филма „Руски ковчег“. Филмът е безпрецедентен в руското кино. Пионер е и защото е един от най-амбициозните проекти на директора Александър Сокуров. Историческата драма е заснета в един кадър, един дубъл, без основни камери, без монтаж – 96 минути неподправеност в Stedicam секуенция. Действието се развива в Зимния Дворец в Санкт Петербург и проследява 300 години от руската история, художествени изкуства и култура през очите на един призрак, който трагично загива в двореца.

Освен култура и история обаче, руснаците могат да се похвалят и с фентъзи трилърът „Нощна стража“ (2004). Въпреки че, филмът е в тази класация и по мое усмотрение смятам, че е поле за изява на страхотните умения на другарите откъм визуални ефекти и CGI. Свръхестественото не е терен само за американците. Действието се развива в тъмните улички на Москва, по покривите на съветските блокове и в изоставени складове, а главният герой е нощната стража, която се бори за равновесието във вечната война между Светлината и Тъмнината.

Връщаме се и към драмата и смисъла. Вдъхновението от малките пораснали деца в Русия, продължава да е главна тема и в киното им и след 89-та. Италианецът (2005) е филм за малко момче (Ваня), което е оставено в дом за осиновяване. Ваня е избран от италианско семейство да бъде осиновен, но предпочита да избяга, за да намери биологичната си майка. Филмчето също е класика в руското кино и на фона на преход и моралната деградация, невинността и чистотата на Ваня са като мираж от надежда за обществото.

Желанието за покаяние и духовно издигане продължават да са тематики и в следващия филм. Остров (2006) е руска драма от Филмовия Фестивал във Венеция, която печели Награда на публиката и Награда на журито за най-добър филм на Московския Международен Фестивал. Критика „Дебора Янг“ описва уменията на директора Андрей Жегалов в широкоекранната кинематография като „грешно удоволствие.“ Грехът, вината и прошката са и централните мотиви във филма. Главният герой е православен монах (Анатоли), за който се вярва, че лекува хора и ги напътства в духовното им търсене. Въпреки това, Анатоли е и измъчван от миналото си и невъзможността сам да прости на себе си. „Остров“ е определено филм за смисъла, прошката и Бог.

Следващият филм е алегория на поколенческата дупка между минало и бъдеще. Филмът на Алексей Попогребски „Как прекарах това лято“ (2010) проследява взаимоотношенията на двама учени, които провеждат геологично проучване от стар съветски пост на Антарктика. Номинираният филм за Златна Мечка на международния филмов фестивал в Берлин проследява взаимоотношенията на Павел (a.k.a младши) и Сергей (a.k.a старши). Текущата борба между традицията и модернизацията в руско общество и същевременно борбата с тежките метеорологични условия са ключови мотиви. „Как прекарах това лято“ е филм, в който нашето българско общество също лесно може да се огледа като в отражение.

Продължавам с алегориите и нуждата от социална революция. Левиатан (2014) е филм на Андрей Звягинцев от 2014 г., който печели не само критично, но и популярно признание. Освен това печели и Златен Глобус във Венеция за най-добър чуждоезичен филм, както и номинация за Оскар за най-добър чуждоезичен филм. „Левиатан“ е създаден като политическа алегория на съвременното общество, нещо което трудно преборва цензурата дори и в днешно време. Въпреки всичко филмът доставя своята идея и вдъхновение до публиката. Историята проследява Коля, механик, който се бори за препитание в малко рибарско градче. Некомпетентен и покварен, кметът на града се изправя срещу Коля и се опитва да завладее скромната му собственост, за да създаде луксозно имение за собствена употреба. Историята звучи направо комично позната в почти всяка страна където сблъсъкът на социални класи е ежедневие.

Ще завърша с още драма, а именно още един филм на Андрей Звягинцев – „Нелюбов“ (2017). Темата е ясна, обществото ни има нужда от душевен съд на престъпленията извършени срещу човешкия дух и нуждата от обич. В завръзката се срещаме с Женя и Борис, които преминават през омразен и обвинителен развод, на който е свидетел и техният 12-годишен син – Альоша. Нетърпеливи да обърнат страница на чисто и след един техен скандал, Альоша изчезва. Директорът Андрей Звягинцев отново успява да отръска душата на човек от неговата липса на човечност и да провокира зрителите си.

В края на краищата, изкуството се преплита с драмата. На обществото ни е нужен катарзис, за да може да се изправим пред своите проблеми. Моралната длъжност на киното е именно визуализирането, проявата на проблематиката и нуждата от интервенция. Сигурна съм, както ви казах, че ако аз правих тази класация удобно щях да се опитам да ви разсмея. Руското кино обаче, особено след 89-та е научило своя урок, а именно нуждата от разтърсване, отърсване и душевна революция.

© 2019 Моника Колева.

moganche

Author: moganche

Казвам се Моника и съм от Варна. Живея из Европа, но винаги с единия крак в България. По образование съм психолог и по призвание приключенец. Обичам да правя от всичко по малко, така както не ти го предписват. Забавлявам се и пишейки и винаги се старая да крача до краен предел и докато открия границите си. Вярвам, че Животът е за забавление и щастието и любовта са ни изконни права.

Препоръчани за вас

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *