Джазът – това е в самия теб

Един много интересен и извънземно талантлив музикант беше казал, че ако питаш какво е джаз, никога няма да разбереш. Всъщност, защо да го разбираш, като можеш да го изживееш. Заедно с лято, дишащо на пресекулки, в някой достатъчно горещ късен следобед, за фон.

Джазът звучи по радиото и прелива дискретно във вените ти, докато не достигне места, които дори сам не си предполагал, че съществуват. Микровселени. Под звуците на Били Холидей можеш да си изградиш такава, която да разгледаш обстойно от всеки ъгъл. Влизаш с ВИП покана. Като на своя лична експозиция в музей.

Джазът разказва историите си непоследователно и ползва ретроспекции. А местата, на които ни отвежда, са стряскащо реалистични лабиринти от ноти, френско кино, чай с мед и натрапчив аромат на меланхолична носталгия по отминалото.

По-точна дефиниция за тази музика не мога да дам.

Джазът е музей на сладко-горчивите чувства

Изложени на витрини, в рамки, зад стъкла. Замислял ли си се какво ще видиш, ако отидеш на изложение на всичките си спомени и увехнали чувства, вперили поглед в теб от ярко осветеното ти минало. Всичките имат историческа стойност, заслужава си да бъдат под светлините на прожекторите. Да те гледат високомерно и безкомпромисно също заслужават.

Недочетените книги стоят, покрити в прах, и пак се заканваш, че до седмица ще ги завършиш. Вещите, които отдавна трябваше да изхвърлиш от дома и ума си, се пречкат в краката ти, играчките от 6-тата ти годишнина те връщат със светлинна скорост назад към нея. Забравените навици са наредени в края на коридорите, но все пак са там, за да ти припомнят за отминалото аз, което вече никак не харесваш. То е изложено в отделна зала, заедно с всичките различни хора и тела, (в) които някога си бил. Разгледай ги, сега ти е момента. Огледални твои образи, с които вече нямаш нищо общо, въпреки че точно те формират тялото, което обитаваш сега, за кратко. По-нататък то ще бъде запратено зад някоя нова витрина. Само чакай съдбата да ти поднесе нов и малко модифициран дубликат на преходния ти сърдечен мускул, сервиран алангле, да се надяваме, съпроводен от Ела Фитцджералд, за да направи преживяването по-лесно за преглъщане.

Но засега използваш същото сърце. Ако се пуснеш из криволичещите коридори на музея, можеш да откриеш всичко, което някога го е приближило достатъчно, за да го хване. Усмихне. Докосне. Удари. Периодично излагаш нови спомени и обратнопропорционално на течащото време – по-рядко. Гланцово блокче, цветни моливи, желирани бонбони и детска кукла. Онова падане на леда, от което остана белег, който така и не успя да премахнеш и вече усърдно прикриваш. Чужда трапчинка. Някой старателно запечатан албум, иначе скрит в най-затънтения ъгъл на тавана. Две светли, твърде познати, усмихващи ти се очи. Най-големият ти страх, най-любимата ти песен, най-опазената тайна. Почти всички експонати са в превъзходна степен.

 

Внимание! Късометражна прожекция с най-любимите ти спомени върви в голямата зала.

Какво ще кажеш да не сменяме станцията за още малко? Изживей го тоя джаз.

Когато музиката спре и се върнеш на земята, нямаш избор, освен да я пуснеш отново, за да направиш света по-поносим.

Всички си имаме различен негов еквивалент, който да ни пасва в неравенствата, но бурни аплодисменти за джаза!, че не те оставя да забравяш, обръща реалността надолу с главата, купува ти розова дъвка, преразказва в сегашно време спомените и опреснява историите, които са ни съставили. После ти сипва чаша вино и спомен на фона на някой прехвален залез.

А моят джаз прилича на лятна вечер. Стъпва тихо, гледа ме с уморени очи, носи избелели дънки и мръсни кецове. И усмивка. Поне докато някой не смени станцията…

Настя

Author: Настя

Казвам се Анастасия Димитрова, на 17 години, уча и живея в гр. Кюстендил. Занимавам се с изкуство, обожавам чуждите езици, страстен читател, който се опитва чрез писането, да промени поне частица от негативизма, предоставян щедро от нашето общество.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *