Кървиш ритмично

Животът ти се движи по криво и размазано петолиние откакто се помниш. Главно в минорни акорди, с много несигурни паузи. Градил си толкова дълго време глухия ритмичен звук, който издава ежедневието ти, че си изчезнал и е останал само той.

Ако искаш да сме в такт, май е по-добре да си говорим за прогнозата за времето във вторник и как котката ти пак съсипва тапетите като в знак на бунт срещу теб. Кажи ми пак за гадния перилен препарат, дългата опашка в маркета и дискомфорта в градския. Обясни ми колко кофти тръпка е да ставаш в шест в делничните дни. Отново. Въпреки, че плитките разговори никак не ми отиват. Ще те изслушам, обещавам, само искам да ти задам няколко въпроса.

👣

Чакаш ли поредния уикенд, че тази седмица пак нищо не върви?  

👣 

Не ми отговаряй. Мога да позная и сама. Знам много за постоянното очакване на лятото и петъка, даже те разбирам. Знам много и за теб.  Кафето ти сутрин е без захар и дните са горчиви, особено есенните. Студено е. Мразиш да ставаш рано. На всичкото отгоре проливните дъждове отмиват калните отпечатъци от обувки върху старите ти спомени и те болят като извадена става. Не, че някога са отсъствали, просто лятото ги е накарало да притихнат. Петъчните ти вечери правят същото.

Болният цикъл на липсващите чувства и самозалъгването в живота ти е навик. Кофти настроенията ти винаги си имат удобно оправдание – работата, трафика и гадното време и са извинението ти,  докато  настоятелно и непрекъснато прекъсваш връзката с емоциите си. Преувеличаваш ги всичките, за да прикриеш, че чувстваш претупано и не докрай. Не изчерпваш нито едно преживяване. Никога не си. Всеки път оставяш огризки и остатъци, които пренебрегваш, докато не станат отворени, кървящи рани. Слагаш лепенка и  минава още една година с дефицит на смисъл и изобилие от развалини, на границата със социопатията. Играеш по повърхността, все едно имаш предостатъчно време да стигнеш по-надълбоко. Ще ти кажа за един от детайлите, който ти убягва – в опитите да натъпкаш дните със значение, ги пропиляваш.

👣

Още ли маскираш пропуснатото  с танци под дъжда и класически клишета?

👣

Предполагам.

Знам, че само достатъчно силната музика ти носи доза спокойствие.

Но ти никога не си бил напълно спокоен, никога не си бил развълнуван, никога не си бил адски щастлив. Никога не си бил. Поправка – никога не си. Несигурностите ти обаче са били и още са. Повърхността е красива в нереално време, а отдолу константно са те. И нищо друго.

И всичкият смисъл, насилствено и нескопосано залепен като етикет върху действията ти никога няма да ги направи достатъчно достоверни, за да изтрие гнилата им същност. Тя винаги намира начин да излезе с катранена усмивка, за да ти припомни колко фалшиво живееш, как фиктивно чувстваш. Изненадващо добра имитация на дълбочина до плиткото, в което се давиш. Нередовните ти опити да поемеш въздух стават все по-рядко явление. Жив си само по документи. И под звуците на класическа композиция.

👣

Метрономът отмерва ритмично тактовете и дните на петолинието. Пак чакаш петък.

И кървиш равномерно, на интервали.

👣

Настя

Author: Настя

Казвам се Анастасия Димитрова, на 17 години, уча и живея в гр. Кюстендил. Занимавам се с изкуство, обожавам чуждите езици, страстен читател, който се опитва чрез писането, да промени поне частица от негативизма, предоставян щедро от нашето общество.

Вашият коментар