А някога Мъжът е бил символ на силата. Според легендите и митовете той е създаден пръв, а от него – жената, за да му бъде подкрепа. Четем и се възхищаваме на много примери за мъжественост от минали векове – Ботев, Хаджи Димитър, Левски. Няма как да не сме впечатлени, когато разлистваме „Илиада“ за пореден път и си представяме Ахил и Хектор, в образите на които е въплътен идеала на Омир за човек и воин. И за двамата над всичко стои достойнството и воинската им чест, заради които са готови на саможертва. Като истински водачи са винаги начело. Има някаква различна енигма в тези мъже. И днес има много примери за такива, които дават чувство за сигурност. Но за да ги срещнем трябва да търсим и да търсим. Модерният век ражда много новости и размива ролята на жените и мъжете, ценностите и задълженията на половете. А дали това бавно не изтрива написаното от традицията?
Нашият век е векът на технологиите и силната вяра в успешното бъдеще. Един период, в който всички хора смело се качват по стълбите на материалното притежание. Но няма ли нещо липсващо в тази нова система на ценностите? Според мен някъде между дългия път през вековете се е загубило чувството за дълга към родината, към семейството. Всички се ориентират все повече към лесните професии и сигурността. Но сигурността има друга дефиниция за мен, тя не е нещо в готов вид, а е плод на общи усилия и борба.
А кой се бори сега? Днешните тийнейджъри са безучастни,неутрални, не се впечатляват от героизма на малкото останали истински мъже, нямат тази цел, която разпалвала децата миналите векове. Виждам все повече обърканост и раздразнение в младото поколение, към което принадлежа и аз самата. Момчетата са загубили качествата си, те не знаят накъде отиват и дори как да обичат. Може би защото миналото остава погребвано, заличено. Животворната верига между поколенията е разкъсана, не се разказват, не се чувстват, не се предават ценностите. И нещата съвсем не са толкова нормални, както изглеждат. Този рязък преход между старото и новото разрушава светогледа и разбиранията ни. Да, трябва да се върне казармата. Защото истинска война се води между невинните граждани и тероризма всеки ден, защото все повече престъпления се четат по вестници и медии. Мъжете забравят ролите си като глави на семейството и задълженията си като силни личности. Светът толерира новите полове, където се губят младежи, които не са ориентирани в живота. А това ли ни завещават миналите поколения?
Знаете ли, че казармите са известни още от Римската империя? Римляните са уважавали и подкрепяли войниците, за тях са били създадени специални пекарни, обущарници и даже първоначалният им вид е на малко градче и отделни къщи. И днес още виждаме късноантичните църкви, построени от войниците. А на италиански думата „казарма“ означава „дом на оръжието“. Дом, където се запазват идеалите и се почитат делата. На всички ни е позната култовата реплика:“ Ave Caesar, morituri te salutant!“(Здравей, Цезаре, тези, които ще умрат, те поздравяват!). Участието в битка е бил начинът на гладиатора да спечели уважението на императора и да запази достойнството си. Да се застане очи в очи със смъртта е било смелост, а да се оцелее – истински умения и качества. Всичко, което трябва да притежава един мъж.
Казармата ни учи на дисциплина, на търпение и смелост. Всички сме слушали със страхопочитание историите на нашите предци, които са ни разказвали за този режим. Възхищавам се на дядо и баба, които са се запознали там и са създали заедно семейство. И оставам удивена как техните навици, изградени още в казармата, са част от тяхното ежедневие и сега. Растейки при тях се научих на много неща, възпитаха ме да вярвам в общото добро, да обичам родния си край и да почитам онези хора, които са направили нещо за държавата си и семейството си. Научиха ме, че ако нещо се разруши, трябва първо да се опитам да го поправя, да не се отказвам ако не стане от първия път. Казваха ми, че не трябва да капризнича за дребни неща, защото има хора, които търсят това, което аз не искам. Разглеждайки старите албуми, се запознах с делата на миналите войници. Те строяли, отбранявали и са създавали истински приятелства зад стените на този лагер. Дядо казва, че по „тяхно време“ мечта на всяко момче е да стане войник, полицай или пожарникар, защото е въпрос на чест. Беше ми показал една снимка с баба в казармата и двамата бяха усмихнати, че са се намерили именно там. И добави: „бях спокоен, защото си изпълних службата“. Харесват ми неговите думи и неговите разбирания за света. Защото са ценни…
Един голям български патриот и полковник Петко Йотов е казал: “При избухването на Първата Балканска война през 1912г. хиляди българи се връщат от Европа, Америка, от целия свят за да воюват за майка България. Народът казва: “Кръвта вода не става.” Те не са били по-глупави от нас. Не бързай да даваш оценки, преди да направиш нещо по-свято от тях. На родина, на Отечество не може да се изневерява. То е едно – неизбираемо и неподменяемо.“ Българите са били народ, с който всеки цар е искал да има сделка, те са основоположници на славянската култура, имали са език и история. По-късно нашите предци са запазили достойнството на държавата и България никога не се е превърнала в марионетка на другите страни. По този път трябва да се върви. Той е дълъг и все още има какво да се открие. Трябва да бъдем създатели и заедно с модернизирането да запазим историята и делата.
Хубаво е да се знае, че там има хора, които са готови на саможертва за народа, за отечеството. Но още по-хубаво е ако ти си един от тях. Ако чувстваш, че този пламък наистина гори в теб, че си достоен. Един народ как може да съществува ако няма армия? Не война, не кръв, не жестокост сега. А армия, достойнство, вяра, предание от поколение на поколение. Думите на Вазов още ехтят носейки буря от въпроси:
Стресни се, племе закъсняло!
Живейш ли, мреш ли, ти не знайш!
След теб потомство иде цяло –
какво ще да му завещайш?
© 2019 Езги Севен Ахмед, уч. в XIIв клас, СУ“Антим I”, гр. Златоград. Нейното есе „Трябва ли да се върне задължителната казарма?“ се класира на финала в третото издание на литературен конкурс „Походът“.
Казвам се Езги Ахмед, уча в СУ „Антим I“, което се намира в красивия родопски град Златоград. На 18 години съм и се занимавам с писане откакто се помня, защото обичам да споделям преживяното, емоцията. Хобито ми е да чета, много да чета, успокоява ме и ме пренася в един друг свят, където забравям всичките си задължения и товари. Тогава знам, че съм само „човек“, без име, без история – просто читател и наблюдател. Винаги пазя тънката граница между действителността и фантазията, която ме държи жива и вдъхновена. Използвам наученото от книгите и усещането си в работа по проекти и конкурси, които още повече ме мотивират да продължа. Вярвам, че получаваме това, за което се борим, че мислите ни имат силата да променят, те са енергия, която обикаля в пространството и се смесва с материята, с нас самите. Определям се като човек, който вярва в магията и не търси логика. Защото животът не е формула, а въображение.