Словото е на командно дишане

Share this post on:

Словото е на командно дишане

 

Този текст е посветен на една констатация, направена от български бивш журналист, която чух наскоро, а именно – журналистиката в България била невъзможна. Макар и да не подкрепям твърдението, то поражда определени въпроси, от които най-важният е защо въобще се е породило? До какво води? Защо опровергаването му е сложна задача?

Няколко примера:

Международната неправителствена организация Репортери без граници класира България на 111 място в доклада си за свобода на словото за 2019 година, което ни оставя на последно място сред държавите, членки на ЕС и сред тези на Балканския полуостров. Класацията е базирана на въпросник, раздаван на партньори на организацията (14 групи за свобода на пресата, разпръснати из 5 континента) и на 130 кореспондента по света, на журналисти, изследователи и юристи. В тазгодишния доклад става ясно, че едва в 24% от 180-те държави, включени в класацията, ситуацията, засягаща свободата на словото, е добра или задоволителна. В предходния доклад те са 26%. Страната ни попада в категорията на държави с видимо изразени проблеми в областта на свободата на словото. След нас се нареждат страни като Нигерия, Афганистан,  Пакистан, а нашата свобода удобно се е наместила в оковите, задушаващи медийния пазар.

https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%98%D0%BD%D0%B4%D0%B5%D0%BA%D1%81_%D0%B7%D0%B0_%D1%81%D0%B2%D0%BE%D0%B1%D0%BE%D0%B4%D0%B0_%D0%BD%D0%B0_%D0%BF%D1%80%D0%B5%D1%81%D0%B0%D1%82%D0%B0

През месец октомври генералният секретар на Репортери без граници Кристоф Делоар обяви, че медийната ситуация в България никога не е била толкова ужасяваща и от 2006 година насам – тя единствено се влошава. Според него, главната причина за това са постоянните заплахи и налаганият върху журналистите тормоз – физически и вербален, както и непрекъсната им употреба за постигане на икономически цели и в полза на политически интереси. Главният секретар се срещна с президента Румен Радев, който не отрича споменатите от Делоар причини. За сметка на това се появи необичайно явление – премиерът на страната ни Бойко Борисов за първи път отговаря на организацията, която от три години прави опити да се свърже с него. Това определено действа анти-депресивно върху развитието на проблема.

Няма закъде да бързаме.

Какво като Делян Пеевски притежава Балканска Медийна Компания АД, която пък е едноличен собственик на Нова Българска Медийна Група Холдинг ЕАД, която притежава Монитор ЕООД (в. Монитор), Телеграф ЕООД (в.Телеграф), контролира  Компакт Меридиан ЕООД, (в. Меридиан Мач), Политика Днес ЕООД, (в.Политика), а също и 50% от Издателска къща Борба АД (в.Борба). Проучване на Маркет линкс, поръчано от Асоциацията на европейските журналисти, показва, че Телеграф е всекидневникът с най-голяма читателска аудитория за България. След като Делян Пеевски притежава пет вестника и контролира 80% от мрежата за разпространение на печатни медии, колко адекватна и коректна информация да очакваме от тях? Но продължава да се коментира, че липса на такава всъщност нямало и свобода на словото имало. Те медиите били абсолютно автономни.

Тук въобще не споменаваме косвеното влияние, което бива оказвано върху дузина други български медии – чрез финансови ограничения, ниско заплащане, вербален и физически тормоз и дискредитиране на журналисти, които се опитват да крещят истината.

Няколко скандала през последно време доказват, че на журналистите у нас, никак не се гледа с добре от хората, желаещи да скрият истината, окъпана в незаконни схеми и кирливи ризи.

През 2018 година Димитър Стоянов, журналист от Биволъ, беше задържан от полицейските органи, докато, заедно с колегата си Атила Биро, работи по разледването Джи Пи Гейт за финансови злоупотреби с еврофондове. След публикуването на журналистическото разследване, от офисите на Джи Пи Груп започват незабавно да се изхвърлят солидни количества документация. Стоянов и колегата му подават сигнал, но те самите биват задържани, заключени с белезници, дори телефоните им биват отнети. МВР обяснява задържанията с близостта на журналистическия екип до секретен пост. През месец ноември 2018 година, Административният съд постанови, че задържанията са незаконосъобразни и няма основателна причина за тях. Не е там работата. Фактът, че разследващ журналист, който върши своята работа, а именно – да бъде коректив на властта, бива възпрепятстван от същата тази власт. Отново през месец ноември в дискусия Безопасността на журналистите в България, Димитър Стоянов обяви, че има отправена заплаха за саморазправа вследствие на разследването Джи Пи Гейт към журналист от екипа на Биволъ, без да споменава името му.

https://bivol.bg/gp5-2.html

Една година след убийството на журналистката Виктория Маринова от Русе, то още кънти из журналистическите среди и макар да не бе обвързано с работата и – всява страх.

http://news.bnt.bg/bg/a/edna-godina-ot-ubiystvoto-na-zhurnalistkata-viktoriya-marinova

Мога да продължа да изреждам какви събития се стоварват на плещите на българските репортери, но не би променило нищо. А мястото ни в класацията е доказателство за несигурността и  цензурата, които причиняват подобни на гореспоменатите събития на дишането на словото у нас. Журналистиката в България е уязвима, социално несигурна, лишавана от правото си да бъде ефективна в борбата си с корупцията. Журналистиката в България е на командно дишане – затова твърдението, че е невъзможна, е трудно за опровергаване, но пък – не е невъзможно. Защото, докато има хора, които правят качествена журналистика и поемат рисковете, щедро предоставяни от медийната ситуация у нас, тя ще живее. И не само. Ще продължава да бъде такава, каквато трябва да бъде – нецензурирана, истинска, трудна за преглъщане и свободна.

 

Comments

Leave a Comment