„Бях оставил отвращението си от преподаването да съсипе любовта ми към литературата.“ – Джим Харисън
„Задължение“ Едно от прилагателните, срещу които ние – представителите на човешката раса – имаме алергия. Задължението е принуда, нежелание, бреме. Тежък товар, който никой не иска доброволно да носи на плещите си.
„Списък“ С – писък (случайност?) Ред. Дисциплина. Архив. Рамки. Шаблони. Ангажименти.
След тези два алергена дори Литературата (изкуство, мисъл, свобода, себеизразяване) губи от красотата си. Възвишеният ѝ образ бива принизен, превръщайки се в просто „скучен учебен предмет“.
Въпросът „Трябва ли да има задължителна литература в училище“ си съперничи по дискутираност с вечния казус „Кокошката или яйцето?“ (динозавърът, разбира се!). Той циркулира навсякъде в интернет пространството – от форумите, където загрижени майки обсъждат бъдещето на (неродените си) отрочета, до Facebook – където всяка промяна в учебната програма става обект на разисквания и анализ от истински Експерти (и, в повечето случаи, интернет патриоти).
А нужда от промяна има, при това осезаема. В днешната си форма образователната система цели да прекърши индивидуалния дух на ученика. Училището е приело формата на унифицираща машина, а „литературата“ е поредният учебният предмет, целящ да постави учащите в рамки. Изкуството се нуждае от уважение. То не трябва да бъде систематизирано, анализирано, тълкувано чрез сложни термини и банални клишета. То трябва да бъде почувствано, защото именно в това се крие силата му.
На учениците им е трудно да разберат красотата на литературата, защото не им е дадена възможността да я потърсят. От тях се иска да наизустяват чужди мисли, без да се опит да произведат свои.
Според данните от изследванията нa PISA на българските ученици им е слабо развито (или дори липсва) умението „Четене с разбиране“ – а то е ключово за успеха в днешния динамичен свят, където биваме обливани денонощно от информация. Четем, но не можем да вникнем в смисъла на написаното – виждаме само букви, които образуват думи, които се обединяват в изречения… Но не успяваме да разберем какво се крие ЗАД тях. Не сме способни да създадем свой път от размишления и хрумвания – свикнали сме да минаваме по добре отъпкана пътека, където видни професори и интелектуалци вече са казала всичко, което е имало за казване. От нас се иска само прилежно да го повторим – ако е възможно, дума по дума.
В осми клас изучавахме „Декамерон“ на Джовани Бокачо. „Порнографски“ роман от Ренесанса, както още тогава определих – простете за липсата на цензура, но тя отсъстваше и в самото произведение. Сборник с новели, върху които не желаех да разсъждавам – те бяха далече от моите виждания, мироглед и светоусещане. И все пак това бе книга, на която бяха посветени няколко отегчителни седмици в училище. И аз нямах избор. Мнозина не съзнават, че една неподходяща, но задължителна книга е способна да откаже човек от четенето изцяло. Както и обратното – един увлекателен роман е способен да превърне дори най-големия нелюбител на литературата в страстен читател. Свят без литература би бил съживена версия на антиутопията „451 градуса по Фаренхайт“ на Рей Брейдбъри. Вероятно държавните институции смятат, че дори насърчават литературата, превръщайки я в част от задължителната учебна програма. Те не изгарят книгите, а желанието на учениците да четат.
Трябва да се обърне внимание на това, че учениците са личности със свой вкус и предпочитания, на които им бива натрапен чужд избор. Часът по литература не трябва да бъде провеждан по досегашния общоприетмодел. На учениците трябва да им бъде дадена възможността да дискутират върху своите любими книги и автори, а не да се придържат към списък. Подобна мярка ще има по-благоприятен резултат върху общата култура на децата и младежите.
За съжаление, мащабни промени в българската образователна система не се очакват. Макар утвърденият модел да е доказано неуспешен, той не търпи корекции. Особено на хуманитарните науки се гледа с пренебрежение и са избутани на периферията на обществения интерес.
А литературата може да ни даде много. Книгите са способни да формират характери, да разширят мирогледа, да ни обогатят духовно и да подобрят изказа ни. Въображение, находчиво мислене, грамотност, критично мислене –тези качества и умения трябва да се развиват у учениците. Да се излезе извън зоната на комфорт на учителя, който просто следи дали всичко е точно наизустено.
Литературата е СВОБОДА.
Задължението е РОБСТВО.
Литературата не се нуждае от рамки. Тя е прозорец, не килия. Въпросът не трябва да бъде „Какво е искал да каже авторът?“. Той вече е написал всичко, което е желал.
Въпросът е какво иска да допълни читателят.
Есето на Диляна Стоянова „Трябва ли да има задължителна литература в училище?“ се класира на трето място в третото издание на конкурса за есе „Походът“.
Автор: © 2019 Диляна Стоянова
Първи курс (специалност „Журналистика“ ) в СУ „Св. Климент Охридски“ , град София