Без съпротивление

В детството се създават едни от най-истинските приятелства, казват някои хора. Други пък мислят, че не е важно от кога е приятелството, за да се определи като истинско, а по-скоро интензивността, с която се случва и истинността на действията и чувствата. Това звучи като някаква формула за приятелство, формула за любов, а и за всичко в този живот, която трябва да използваме, при наличие на момент. Само, че ако не сме добри математици ще получим ниска оценка.

Срещу нашата къща се нанесоха семейство с едно дете. Момиченце, което постоянно изглеждаше толкова щастливо, че всеки път, когато я виждах, искрено се усмихвах дори да нямаше за какво. Подскачаше из улицата, разнасяше кукли постоянно, обличаха я в розово, дори не съм сигурна, че имаше друг цвят дрехи, освен розовите и тук-там някоя бяла ризка, но с розови мотиви. Тъй като бяхме съседи често майка и я пращаше я за сол, я за пипер до нас. И в един такъв мрачен ден, още не се бях събудила, дори кафе не бях направила и на вратата се позвъни. Не се замислих кой ще звъни толкова рано. Събота сутрин. Идеална за пържени филийки със сладко и сиренце. Отворих вратата и както очаквах, малката госпожица стоеше пред мен в целия си блясък. Не разбирах как това момиченце успява да ме усмихне всеки път, но просто го правеше. От нея се носеше енергия на щастие. Колко смешно звучи – енергия на щастието. Е, бяха им свършили яйцата и този път беше дошла за няколко яйца. Поканих я да влезе в нас, докато взема продуктите, а тя се отправи към етажерката ми, на която бях сложила кутия със салфетките – всякакви видове, цветове и размери. Когато бяхме малки с най-добрата ми приятелка си ги разменяхме, а това беше и причината да се сближим и изобщо да знаем за съществуването си. Точно както малката госпожица, която се ровеше в колекцията ми от салфетки, така и аз тогава бях новата в квартала. И никога не съм се замисляла колко е трудно да се приобщиш към нова компания, нова среда и дори нова любов. Новото плаши, но не отблъсква. То просто се случва и ние трябва да го приемем, защото може да се изненадаме хубаво.

Отклоних се в мислите си. Малката се беше втренчила в мен и чакаше да подам яйцата, които бях подготвила за сутрешната закуска. Пак се беше облякла цялата в розов цвят. А дори си беше сложила розови крила. Предполагам, че не ги бях забелязала досега, тъй като не бях изпила и глътка още от сутрешното си кафе. А, как не ги забелязах. Веднага направих комплимент за крилата, защото те наистина бяха красиви. Със сигурност майка и ги беше купила от съседното магазинче за всичко, но въпреки това на нея стояха чудесно. Беше истинска принцеса, но с крила. Тя ми се усмихна, защото видя, че харесах крилата, които си беше сложила. И тогава ме погледна сериозно и заяви, че не е нужно да се чувствам гузно, че не съм ги забелязала по-рано. Ние – възрастните, все сме били отвеяни и не сме забелязвали малките подробности. Нейната майка така казвала. Няма време и е много заета, затова често не забелязвала, когато си слагала розовите крила, въпреки че дори тя ги била купила.

И после принцесата пак ми се усмихва. И то каква усмивка – чиста и неочакваща. Може би беше права. Нямахме време за малките неща само, защото намирахме оправдания с големите.

През цялото време държех яйцата и тъкмо да ги подам в малките ръчички и ми се изплъзнаха. Паднаха и се досещате какво стана. Навсякъде белтъци и жълтъци. Бях нацапала и края на роклята на момиченцето. Аз се почувствах като детето сега. Направих беля. Тя, разбира се, пак ми се усмихна, когато я поведох към кухнята, за да избърша жълтъка от нейната рокличка. Тази сутрин много ми се спеше, нямах деца все още и не им правех пържени филийи в 8ч събота сутрин. Държах малката ръчичка, а момиченцето ме гледаше сякаш искаше нещо да каже. Не я попитах, тя не говореше много. Изглеждаше розова и щастлива, но не говореше много. Клекнах до нея и докато я триех, тя ме погали за главата и ми каза, че не само децата правят бели. На възрастните също се случваше. Не знаех какво да и кажа и само хванах ръчичката, целунах я. Това дете предизвикваше нежност. Поредното заключение право в целта. За жалост тя все още не знаеше, че счупеното яйце е нищо в сравнение с белите, които правят големите хора. Извиних се, затова, че бях нацапала роклята. Все пак, в света на децата и света на възрастните това беше общото, когато става въпрос за някаква беля – трябваше да се извиняваш след това.

Е, оправихме неразборията, която направи моето сънено аз и я заредих с нова доза яйца. Но този път се разминахме без счупени яйца по пода. Тя заподскача към входната врата и имах чувството, че тези яйца щяха да бъдат последвани от участта на тези преди тях. Но тя толкова здраво ги държеше, знаеше, че от това зависи сутрешната закуска. Ценеше това, което има и искаше да го запази. Всяка събота миришеше на пържени филийки, явно много ги обичаше,за да кара майка си всяка събота да закусва едно и също.

Застана на вратата и бръкна в джоба на роклята си. Дори не бях забелязала, че има джоб. Ето поредното доказателство, че възрастните не забелязваме детайлите. Приближих се до нея, за да я изпратя, а тя извади от джоба си розови очила. Ето това предизвика още по-широка усмивка на лицето ми. Тъкмо, когато си помислих, че ще си ги сложи и ще се затича към нейният дом, тя протегна ръката си, с която беше хванала очилата и ми ги подаде. Дори не беше нужно да ми казва, че са за мен. Сама разбрах. Така както разбрах защо бе решила да ми ги даде. В последната една година бях станала раздразнителна, сърдита на света. Очилата ми бяха черни, а тя беше забелязала. Взех ги, а тя направи точно това, което предположих. Заподскача към отсрещната къща. Хубаво е понякога, някой да забележи кога се нуждаеш от нови очила. Ти какъв цвят предпочиташ?

Гледах я, докато весело се беше запътила към вкъщи и разбрах защо другите деца не играеха толкова с нея. Не я отбягваха, но предпочитаха да играят без нея. Тя беше мълчаливо и щастливо дете, но разбираше живота повече, отколкото някой възрастни. Децата и възрастните се плашим от истината, може би затова тя слагаше розовите очила. Не харесваше да вижда повече, отколкото е нужно за едно дете. Това беше една от най-ценните ми вещи, дори след като се преместих и вече не бяхме съседи. Никой не почукваше на вратата ми за продукти, но пък розовите ми очила стояха най-отгоре на рафта, до кутията със салфетките. Радвам се, че в живота си срещнах това дете, дори и за малко. От там нататък слагам розовите очила и живея. Подскачам и всичко се случва така, както трябва да се случи. Без сила и без съпротивление, защото, когато най-малко се съпротивлява човек на случващото се около него, тогава се случват хубавите неща. Ако ви подадат розови очила, без колебание ги вземете. Не се съпротивлявайте, понякога е безсмислено.

Патрисия

Author: Патрисия

Казвам се Патрисия Димитрова, завърших бакалавър „Връзки с обществеността“ към факултета по журналистика – Софийски университет „Свети Климент Охридски“. Обичам дългите разходки сред природата, емпатичните души и вярвам в дълбоката доброта скрита зад стената от егоизъм.

Вашият коментар