Изречението, което винаги така силно ме обърква и предизвиква у мен известно притеснение, особено ако действието се развива пред тълпа непознати.
Да се представя?
Нося името Мария. Тялото, което обитавам, е на 22 години… самата аз съм някак по-стара и уморена. Умът ми се занимава с „Иранистика“ – учи персийски език и се диви на магичните приказки от древна Персия (вече за трета поредна година). Зрението ми е значително замъглено, повреди го дългото четене на книги и странстване във вълшебни светове, непредназначени за човешки очи, но то упорства и продължава да изследва литературните пространства. Слухът ми, от друга страна, се справя съвсем поносимо със сякаш безкрайното издевателство на слушалките и дори изглежда се наслаждава на изливащата се от тях музика. Устните ми шепнат красиви думи на моя спътник в живота, а сърцето ми го обожава също така страстно.
А аз?
Аз се бунтувам. Събуждам се. Раста. Цъфтя. Грея и заразявам със светлина.
Известно време се лутах. Смятах, че единственият начин да помогна е саможертвата, мислех, че медицината е моят път. Но в крайна сметка вятърът ме отведе другаде. Изтри всичките ми заблуди и оставена съвсем уязвима, аз преоткрих първата си любов – писането.
Но не на познатите истории, които блазнят всички ни със своя сладък вкус и чаровен край. А на отритнатите, забравените, изоставените в прашните рафтове на нечие тъжно съзнание. Разкази за прераждането, раждането, смъртта и възкръсването…
… за болката, която се превръща в пламък.
Темите, отговарящи на горните изисквания, са безчетни , но може би най-близка, а и лична за мен е тази за хранителните разстройства.
Всички знаем за тревожните статистики, които по един или друг начин застигат най-много младите хора.
Аз съм една от тях. Жертва съм на лицемерното общество, на изкривените представи за красота, на собственото си наивно мислене, което позволи чужди демони да го превземат. Не ме е срам да призная проблема си. Булимията (Мия) живя няколко години с мен. Беше моя приятелка, неотлъчна спътница, приканваща ме към все по-силна мания. Мечтаех, дори бленувах да срещна нея, Анорексията, милата ми Ана. За щастие не успях, но пътят надолу беше мъчителен.
Пиша до Вас, защото вярвам, че има много други като мен. Целта ми е да достигна до тях. До изплашеното момиче, което вижда противно създание с висящи тлъстини, щом погледне в огледалото. До момчето, което приема липсата на изпъкнали коремни мускули и наличието на малко количество пухкавина за непростим грях. До тези, които не са „твърде слаби“ за диагноза или са прекалено изплашени, за да признаят.
До всеки, водещ война със собственото си тяло.
Знам, че мога да помогна. А впечатленията, които имам за Вас, ми подсказват, че не сте безразлични към проблемите на младите хора. Съзнавам обаче, че темата е тежка и вероятно не е предпочитана за медиите, но именно затова искам да говоря за нея.
Някъде там едно дете е изплашено, а светът прогяга покварените си ръце към него, опитва се да вземе радостта и безгрижието му.
Аз няма да го оставя само.
А Вие?