Започвам днешния текст във влака. Буквално. Пътувам към провинцията. Гледката навън е странна смесица от изоставени села и свежа зеленина –  гората самодоволно превзема обратно всеки метър земя, който човешкият род й е отнел. Времето е мрачно, но не дъждовно. Просто тъмно, разкъсано и сърдито. Ветровито.  

Пейзажът ме кара да мисля за книгата, лежаща на празната седалка до мен: „Брулени хълмове“ от Емили Бронте. Издадена през 1847г., но предизвикваща противоречиви чувства у читателите и до днес. 

Любовен роман? Не, не бих казала. 

Стряскаща картина на човешката природа с всичките й страсти, лицемерие и отблъскващи черти и една напълно разрушаваща всичко любов, звучи по-близо до истинската същност на това произведение. 

Но значението на романа е анализирано предостатъчно много. Затова не смятам нужно да повтарям чуждите размисли. 

Вместо това капризният вятър, бучащ навън, и безразличните лица в купето ми навяват мисли за друг много осезаем и постоянно присъстващ мотив в сюжетната линия – лудостта. 

Разгръщайки страниците на романа, я срещаме често описана като „мозъчна треска“, „делириум“ – състояния, в които изпада главната героиня Катрин Ърншоу.  Макар Кати умело да използва „болестта си“  като начин да манипулира околните , в нейната основа всъщност стои много сериозен нравствен конфликт – свобода или социално приемлив живот?

Винаги, когато девойката действително губи разсъдъка си, причината е нейното разкъсване между истинската й дива, необуздана природа и желанието й да е достойна, приета в обществото дама. Този сблъсък е представен именно от любовния триъгълник между нея, съпруга й Едгар Линтън и нейния приятел от детството  Хийтклиф.  Двамата мъже са съответно въплъщение на изтощителната борба между ума и сърцето, между социалното положение и любовта. Докато Едгар е внимателен, богат, красив и уважаван, то Хийтклиф е сирак без потекло, спасен и доведен в имението от баща й, буен, невъзпитан и грубоват. Той обаче е и „великият смисъл“ в живота на Кати, олицетворение на свободата. Неслучайно най-силните душевни сътресения на героинята винаги са свързани с Хийтклиф. В един от случаите съпругът й поставя пред нея условие  – собственият им брак или близостта й с дългогодишния й приятел. Този избор обаче е непосилен за Катрин. Да загърби приятелството си с така презряния от всички сирак, би означавало да се откаже от личността си.

Но тази връзка надскача многократно човешкото – тя се подема дори от самата природа. Обичта между двамата има такива колосални размери, че се превръща в стихия. Ветровете, които често бушуват край двете имения, са толкова нестихващи, ужасяващо свирепи, защото носят изгарящата страст, но и невъзможността на любовта им.  

Същевременно обаче в тягостната обстановка на имението природата е и единственото място на усамотение, спокойствие. В момент на неподправена лудост Кати отваря прозорците, за да усети полъха на вятъра, защото освен за болката той й напомня и за любовта… 

…за Хийтклиф, който макар и протагонист в романа, си борави с много малко думи. Вътрешният му свят е почти изцяло разкрит от природата. Пейзажът се променя в съответствие с неговите емоции.  В известен смисъл основната фигура в книгата е повече стихия, отколкото човешко създание. Точно затова, както вече многократно споменах, любовта на Катрин към него е най-вече търсене на свободата на духа, на автентичната й същност. 

Представянето на тази болезнена душевна драма като любовна история е част от огромния гений на книгата. „Брулени хълмове“ не бива в никакъв случай да се определя като любовен роман. Така не само се отнема от силата и значимостта на творбата, но се предизвиква и изключително разочарование у самия читател. Мрачната, тягостна обстановка заедно с липсата на дори един положителен персонаж със сигурност не са твърде привлекателни, но могат да бъдат безкрайно въздействащи…

…да оставят следи.

Това се случи с мен преди малко повече от половин час, когато въпреки досадното бръмчене на определена група жени на седалките зад мен, аз прочетох и последното изречение от книгата: 

„Дълго седях край тях под тихото небе, гледах как нощните пеперуди прехвръкват над изтравничето и камбанките, вслушвах се в лекото шумолене на ветреца в тревата и се чудех дали нещо би могло да смути спокойния сън на тия, които почиват в земята.“

Спокойствието, което смъртта бе донесла на героите, силно ме развълнува. Затворих книгата и нуждаейки се от няколко мига за размисъл, се загледах навън. 

И може би разбрах.

В цялата преходност на живота, дори на живот, белязан от разтърсваща любов, единствената постоянност е природата. Свободата на духа настъпва едва когато физическото тяло легне под земята. 

Сигурно това е искала да каже авторката….