Коя съм аз?
Една очарователна несъвършеност.

Стоя пред огледалото. Вглеждам се в образа, който то ми показва. Погледът ми обхожда внимателно лицето ми – тенът ми е блед, личи си, че слънцето не ме е целувало скоро. Носът ми – твърде голям, устните – малки, формата на лицето – твърде заоблена, бузите – изпъкващи, косата – тънка и рядка, ушите – не особено женствени. Изобщо май си харесвам само формата на очите. Цветът им – горе-долу. Огледът продължава надолу. Олеле,това там двойна гуша ли е? Гърдите ми са малки, ханшът за сметка на това голям, коремчето ми стърчи напред, напълно нехаещо, че не е по модата. Бедрата ми са едри, а на краката ми не би им навредило да са по-дълги. Виж стъпалата стават, мънички и красиви. Докато се гледам, в мен тече усилено сравняване между моите физически характеристики и тези на идеала, съществуващ в ума ми. Със сигурност реалните ми лице и тяло не могат да се мерят с него.

Чувствам се дълбоко разочарована от себе си. Ако бях малко по-красива, малко по-слаба, малко по-висока, малко по-…… Тогава със сигурност щях да съм много по-щастлива. Нямаше да се притеснявам от външния ми вид, дрехите ми щяха да ми стоят перфектно, околните щяха да ме харесват, а момчетата да ме обсипват с внимание. Само ако бях по-различна! Докато мисля за това, в мен се надига вълна от негодувание. С какво съм заслужила да изглеждам така? А тези красавици, които срещам в училище или показват по медиите, те с какво са заслужили своята красота? С какво са по-добри от мен? С какво съм по-лоша от тях? Защо майката природа ме е наказала така? Това е толкова нечестно.

Как се очаква да прогресирам в живота с този си външен вид?!

Продължавам да гледам образа си в огледалото. Негодуванието се сменя от самосъжаление. Чувствам се обречена. Ако не изглеждам добре, никога няма да успея да постигна нещата, които искам. Няма да имам достатъчно самочувствие и няма да смея да изляза от черупката си. Няма да смея да заявя коя съм, защото какво значение има коя съм, когато външният ми вид не е на ниво. Момчетата, които харесвам, ще ме игнорират. Казват, че вътрешната красота е по-важна, но кой изобщо ще забележи вътрешната ми красота, когато външната ми обвивка не привлича окото. Аз съм обречена, обречена от нещо, върху което нямам контрол.

Горчиви сълзи се стичат по лицето ми. Започвам да хлипам, а лицето ми се сбръчква. Когато плача, изглеждам още по-зле. Не като актрисите в американските филми. Искам да изчезна. Иска ми се никога да не ме е имало.

Продължавам обаче да се гледам в огледалото. Този път виждам само очите си. Вглеждам се в скучния им кафяв цвят, нещо обаче се случва. Сякаш минавам през преграда. Очите ми се размиват, лицето ми изчезва. Сякаш съм попаднала вътре в себе си. Усещам топлина в гърдите си. Сърцето ми тупти, то никога не ме е предавало. Нито пък белите ми дробове, или пък очите ми. Не са ме предавали ръцете ми, нито краката ми. Кожата ми, макар и с бледия си тен винаги ме е пазела от външните сили, способни да ми навредят. Осъзнавам, че каквото и да се е случвало с мен, тялото ми винаги се е стараело да се погрижи за мен по най-добрият начин. Дори, когато аз не съм се грижила добре за него, то пак е било и е на моя страна. И неидеалната му външната обвивка никога не му е пречила да си върши работата, за която е създадено.

Изпълва ме чувство на благодарност. Сещам се за това какво добро същество съм. Сещам се, че ме е грижа за другите и че се старая да съм добра към тях и да им помагам, когато са в беда. Нарича се добра воля. Изпитвам благодарност за нея. Тя е моя супер сила. Сигурна съм, че има поне един човек или поне животно на този свят, които са били щастливи да срещнат добрата воля в мен. Хрумва ми, че имам и други добри качества. Например, че съм любознателна. Интересувам се от всякакви теми и обичам да научавам нови неща. Умът ми е отворен, обича да се задълбочава в информацията, да я разглежда оттук и оттам, да я подрежда и вади смисъл от нея. Като суперкомпютър. Това никак не е малко. Сещам се и за това колко съм упорита, когато искам да постигна нещо, как съм готова да премина през всякакви препятствия и да положа неуморни усилия в името на нещо важно за мен. Трябва да си призная, че сигурно съм доста самоуверена вътрешно, след като смея да вярвам, че мога да постигна нещата, които искам.

“А спомняш ли си онова хубавото момче, което срещна преди време? Изглежда не му бе неприятно да разговаря с теб. Даже ти направи комплимент … за външния ти вид. Ти, разбира се, веднага реши, че е лъжа. Ами ако не беше лъжа? Ами ако той бе видял нещо хубаво в теб? Нали и на теб се е случвало да харесаш някое момче, не защото има перфектен външен вид, а защото излъчва нещо хубаво. Има хубава усмивка, интересен събеседник е или пък има приключенски дух.”

Изглежда освен външен вид, аз имам и тяло, което предано ми служи. Имам и качества на характера, с които се гордея. Около мен пък има хора, които ме намират за достатъчно вълнуваща, че да ми отделят от времето и вниманието си. И не на последно място, имам мечти. Мечтите ми са големи и сърцати. Те рисуват картини във въображението ми за неща, които един ден ще осъществя. Мечтите ми не се интересуват от несъвършенствата на външния ми вид. Те са ме избрали, защото виждат през тях и до сърцевината ми. Знаят, че ще се погрижа добре за тях. Няма да ги предам, както и те няма да ме предадат. Мечтите ми ме водят напред и ми дават сили, когато загубя духа си. Те ме приканват да раста, да бъда смела и да вярвам в себе си.

Може би в крайна сметка, нещата не са толкова зле. Дори и външността ми да не е перфектна, аз имам себе си, а в мен гори огън, който струва повече от хиляда перфектни външности.

© 2023 Лора Митрева