Август месец е, един от най-топлите през годината. Събуждам се сутринта, поглеждам телефона, който винаги стои до главата ми. Знам, че не е хубаво докато спиш да държиш телефон до главата си, поне така казват. И все пак – навик. Понякога е трудно да се отървеш от него. Време е да ставам, имам работа за вършене. Лято е, жега е и в допълнение денят е неделя сутрин. Събуждам се пет минути преди алармата ми да зазвучи на телефона. Изключвам я. И сега ще се запитате кой нормален човек става в неделя сутрин, когато не е на работа. Е, този човек съм аз. И това ми е навик. Свикнала съм и нямам нужда от много сън.
Ставам, задължително си оправям леглото и отивам в кухнята да си направя кафе. Същото кафе, което си направих и предишния ден. А и този преди него. Имам уговорка през деня да се срещна с приятелка, която не съм виждала от много време. Страхотен план, нали? От много дълго време животът ми, а и сигурна съм не само моят е един постоянно повтарящ се ден. Това до известна степен е досадно, но като ни поведе ежедневието, впоследствие е трудно да успееш да излезеш от рутината.
Разчистих, подредих, пуснах поредната неделна пералня и започнах да се оправям, защото беше станало време да излизам. Никога не закъснявам. По-добре да отида по-рано, отколкото да закъснея. Този месец наистина се оказа много топъл. Всеки гледа да се скрие от това адско слънце. Или поне хората като мен, които предпочитат студа. Докато вървя към спирката, от която ще хвана градския транспорт, забелязах на земята изпуснати пет лева. Разбира се, че ги взех. Та аз никога не съм намирала пари на улицата, пък казват, че е на късмет. Най-често аз съм тази, която ги изпуска и някой след мен се чувства късметлия. На лицето ми грейна усмивка – доста хубаво чувство за човек, който само губи разни неща, а не намира нищо. Стигнах до спирката и нали знаете как винаги има разни ясновидки, гледачки и всякакви други магьосници готови да припечелят някой лев. Не вярвам в тази “професия”, но реших, че днес ще направя изключение, тъй като намерените пари не бяха мои. Реших, че ще ги дам на една жена, която ме спря и каза, че ще ми гледа, разбира се, ако след това заплатя за услугата. Защо пък не? Извадих петте лева, които бях намерила по-рано и ги дадох. Тя ме погледна. Признавам си преди това не бях забелязала светлите очи, докато не ме погледна. За момент бяхме като във филм. Ама от тези стряскащите, в които ставаш свидетел на двама души, обменящи енергия. Единственото, което ми каза беше, че имам само десет дни живот. Ужасно! За секунда или две се опитах да асимилирам какво ми каза жената и след това стресната се обърнах и се качих в автобуса. Е, оплаквах се от еднаквото ми ежедневие, но не бях подготвена за тези “абра кадабра” неща. По принцип се забавлявам на такива истории и не ги приемам сериозно, обаче сега нещо ме накара да се замисля. Ами ако наистина имах само десет дни живот, после ще умра ли? Аз нищо не съм видяла още, искам толкова много неща да постигна, да посетя места, на които не съм била. И така премина целият ми ден в мисли за жената, за думите, които колкото ме стреснаха, толкова ме накараха да се замисля за живота. Вечерта, когато се прибрах, имах нужда само да си сипя една чаша с вино, да вдигна краката си на масата и да стоя в тишината. Така и направих. Но в главата ми все още бушуваха мисли за изминалия ден. И всъщност стигнах да извода, че имам два избора – или да продължа ежедневието, както всеки ден, или да променя нещата. А колко са страшни промените! Винаги ми е било трудно да предприема нещо различно. Рязко станах и тръгнах да търся телефона си, защото бях решила да направя промяна, колкото и глупава да бе. Ако наистина нямаше повече да съществувам след десет дни, тогава какво толкова да му мисля. Звъннах на шефката си и й казах, че искам да си взема отпуск, защото се налага да пътувам. Тя беше много шокирана, тъй като досега не бях използвала отпуска си. Ама наистина никога до сега! Разбрахме се, без да обяснявам какво всъщност мислех да правя. А и честно нямах идея за това.
Понеделник сутрин е. Събрах си багажа и първото, което реших, че ще направя е да се прибера в родния ми град. Не се бях прибирала от дълго време. Исках да прекарам време със семейството си, исках да вляза отново в живота им, тъй като разстоянието ни отдалечи. Последните десет дни от живота си трябваше да прекарам с любимите ми хора. Струва ми се като най-разумното нещо. Стегнах куфара и тръгнах. Тъй като нямах личен автомобил, реших да пътувам с влак. От вълнение, че се прибирам вкъщи, закъснявах. Никога не бях закъснявала досега. Запъхтяна, зачервена, разрошена – ето такава стигнах тъкмо десет минути преди да потегли влакът. И, когато си мисля, че няма как повече да се забавя, ме спря един мъж, за да ме попита дали знам някъде в близост да има банкомат. Погледнах го – той се шегуваше. О, да – трябваше да е някаква шега. От всички спокойно седящи си хора, той да спре мен, тичащата? Всъщност не знаех дали има банкомат, а и не ме интересуваше. Той обаче продължаваше да ме гледа. Извиних се, че не мога да му помогна и тръгнах към гишето, за да си купя билет. Мъжът ме последва и преди да кажа каквото и да било, той вече питаше за номера ми. В секундата, в която мислех да му кажа, че аз ей така номера не си давам на непознати, в тази секунда от устата ми започнаха да се “сипят” цифри. Нали щях да живея десет дни, защо тогава да не си дам номера?! А едва ли щеше да звънне. Няма да мисля, просто ще действам. Издиктувах си номера, обърнах се и се озовах пред гишето за билети. Билетът е вече в ръката ми. Секунди преди да тръгне влакът, аз се качих. Не мога да повярвам!
Бях взела книги, които все не успявах да прочета. Сега е моментът. Една от тях беше “Кафка на плажа” от Мураками. От две години си стои на секцията ми, непрочетена. Започваме ги нещата и никога не ги довършваме. В това ни е проблемът на нас хората. В началото мерак и после едно нищо. Понасям се между редовете. И какво нещо е животът, мисля си аз – Кафка бяга от дома си, за да се научи да бъде силен, а аз искам да се прибера вкъщи, за да си припомня какво е да си слаб.
Пристигнах. Вече си бях вкъщи, наслаждавах се на компанията на семейството си, наслаждавах се на книгата си и на безвремието – на „нищоправенето“. Получих и съобщение от непознатия мъж. Изненадана бях, че се свърза с мен. Започнахме да си пишем, чувахме се, а на третия ден от отпуска ми, той ми каза, че дори ще дойде при мен, за да се видим. Струваше ми се като лудост, но пък нали по това можеше да познаеш кога един мъж има интерес – дали инвестира време в отношенията ви. Наистина дойде, дори остана за повече дни в хотел. За мен всичко беше на шега, може би и той беше срещнал някоя магьосница, която му е казала да прави неща, които по принцип не би направил. Винаги съм се пазила от задълбочаване на отношенията ми с мъжете, тъй като след последния път… Е, да кажем, че просто съм изградила защитна стена, която не всеки може да премине. Така е с повечето хора – и мъже, и жени.
Какво правих през останалите дни от моята почивка ли? Прочетох книгата на Мураками, скочих с бънджи, записах курс по готварство, записах се на курс по английски език, започнах да ходя на йога и се качих до панорамната площадка “Орлово око”. И това са неща, които все отлагах, все нямах време за тях. А всъщност съм имала цялото време на света. В главата ми изникваха все нови и нови неща, които можех да правя, за които не трябваше да измислям оправдание, но може би е късно, не знам.
Прибрах се на деветия ми ден отново в обичайната ми квартира, готова да посрещна съдбата си. Нищо не се беше променило от ден първи. Мислех, че на десетия ден ще ми се случи нещо лошо, нещо ужасно. И си спомних какво ми каза жената: “Имаш само 10 дни живот!”. И замисляйки се над думите й, разбрах в този момент, че тя е била права. Всеки тълкува десетте дни живот по различен начин и, ако те ме мотивираха да направя така отлаганите задачки от дълго време и да променя ежедневието си, то сега те за мен имат друг смисъл. В рамките на тези десет дни аз се влюбих. Животът ми наистина приключи за десет дни само, за да направи място на следващия ми, на следващите ми много животи, защото това, от което бягаме, то все някога ни настига. Никога не знаеш кой ще те спре на улицата, кой ще срещнеш на спирката и кога ще си намериш пет лева на улицата. А ако не си намериш, тогава може да изпуснеш едни пари “без да искаш”, защото може би някой има по-голяма нужда от тях в момента. Наивно би било да вярваме в случайности, нали? А ти вярваш ли?
© 2021 Патрисия Димитрова
