Всяка вечер, когато луната се показваше високо в небето и навън грейваха уличните лампи като големи светулки, обездвижени от тъмнината. Точно тогава майка му влизаше в стаята и двамата навлизаха в своя измислен свят. Това се беше превърнало в рутина и за двамата. Любимото занимание преди лягане. На всяко малко дете вечер му четат книжки, разказват му приказки или пък просто намират занимание преди лягане, за да може да заспи. Но това беше по-специално. И не, защото се различаваше от другите деца. Беше различен, защото родителите му се държаха така с него. Те зачитаха мнението му, на едно седем годишно момче, учеха го кое е добро и зло, и също така го включваха в семейните задължения. Понякога изхвърляше боклука преди да излезе да играе с другите деца. Или пък си измиваше чинията след хранене. Но най-хубаво беше този момент, за който споменах по-рано. Всяка вечер малкото момче и майка му сядаха върху специалните си възглавници на пода и си разказваха истории. Гасят лампата и над тях остава само небето. Небе в стаята. Звезди, луна, дори се виждаха планетите. Защото по това време нямаше невъзможни неща. Е, имаше една или две отлепени звезди, но за тях все не се намираше време да ги оправят. Не продаваха на много места вече от тези звездни чудесии, които се залепват по тавана и вечер светят в тъмното.
Винаги момчето започваше първо. Не се бяха разбирали така, то ставаше инстинктивно. Разказваше на майка си за вълненията си през деня, за хубавите и лошите моменти. Вълнуваше се, ако на следващия ден му предстоеше нещо важно, понякога се разплакваше, ако някое друго дете го беше обидило в училище. Да, той ходеше на училище и първи клас му се струваше толкова сложен,а в същото време толкова интересен. Бързо, бързо свършваше със споделянето, защото нямаше търпение да чуе какво ще разкаже майка му. Той знаеше, че тя си измисля, знаеше, че всяка история, която досега му е разказала е измислица и то не на някой друг, а нейна. Съчиняваше си истории за вълшебници, разкази за дракони, принцове и принцеси. За извънземни и летящи коли. Толкова бяха нереални, че той все по-реално вярваше в тях. Чудеше се тази вечер какво ще му разкаже, какво ще измисли.
Двамата много си приличаха. Той беше наследил нейните трапчинки, красиви сини очи и чипо носле. Той изглеждаше по-голям от дете в първи клас, защото растеше бързо, но лицето му си беше детско. Усмивка по детски и този поглед, по който няма все още бръчици от неприятности, бръчици от сълзи след някоя несподелена любов. Дори и мъжете плачат, независимо на колко са. Тя никога не мислеше предварително какво ще му разкаже, импровизираше в последния момент. Когато звездите заблещукаха над тях, тогава думите просто излизаха от нея, формулираше ги в изречения, които пък се превръщаха в чуден разказ. Разказ с измислени герои, взети на заем от реалността. Опитът говореше красиво. Поне толкова, колкото едно седемгодишно дете да може да заспи след това.
Тази вечер щеше да му разкаже за една принцеса с магически очи, за богат принц, който се родил сляп и за желанието му да прогледне. Разказала му за красивият свят, в който живеели и двамата. Разказала му за принца, който бил много богат и всички знаели за него. Притежавал неземни благини, огромни площи земя, полета и планини. Имал дворец, семейството му било голямо, събирали се с поводи и без поводи, притежавал животни, за които се грижели други хора. Имаш прислуга, дори имал и специално назначен човек, който се грижел за подредбата на чорапите в гардероба му. В този момент малкият я погледна засмяно, знаеше, че е много смешно да си наемеш човек, който да подрежда чорапите ти. Но в тази история всичко е позволено. И този принц, продължавала да разказва майката, имал всичко. А това, което нямал си го купувал, разбира се. Само едно нещо му липсвало и него нямало как да купи – зрение. Той се родил сляп. Никога не бил виждал слънцето, небето, морето и звездите. Представяте ли си да не можете да се насладите на звездното небе, в някоя безоблачна вечер? Или пък никога да не видите дъга, тази пъстра рисунка разстилаща се над вас?
В този момент се забеляза тъга в погледа на момчето. Той не се беше замислял досега за тези неща – нито за звездите, нито за дъгата. Виждал ги е и то не само веднъж.
Тъй като принцът никога не бил виждал, това, което ние виждаме, той не знаел какво изпуска и на какво е можело да се наслади. Единственият шанс да прогледне бил някое момиче да го обикне. Всичко в даден момент опира до любовта. Така и се случило. Девойката с най-красивите очи се влюбила в принца. Тя знаела, че той не вижда нищо, а той дори не предполагал колко красиви очи имала тя. Само, когато била с него, само тогава принцът можел да вижда ясно всичко. И небето, и звездите, и морето. Особено красив му се струвал дъждът. Някакси магично потропвал по покрива на двореца, внасял усещане за спокойствие. За чистота. А тези очи, които го освободили от тъмнината му се стрували като необятни океани, в които с удоволствие би се удавил. И така любовта между двамата била силна, с времето обаче нещата започнали да се променят. Тъй като принцът виждал единствено, ако момичето е с него, той настоявал постоянно да бъде около нея. Тя с него и той с нея. Да, но колкото повече време минавало, толкова повече принцът искал да навакса пропуснатите забавления досега. Проблемът бил, че красивата девойка не можела все да бъде около него. Тя имала семейство и пътувала до далечни земи. Тогава той отново попадал в тъмнината. Чакал я с нетърпение да се прибере и отново да се впусне в поредното приключение. И така денят се изменял с нощта постоянно, а красивата девойка се превърнала единствено в средство за постигаме на крайната му цел, която всеки ден била различна, тъй като нищо не е виждал досега и един живот нямало да стигне за наваксане на пропуснато.
Изминали години, а принцът не се променял. Девойката обаче се чувствала ненужна и използвана просто за целите на принца. Той забравил за нея, искал само да бъде наоколо и вече не виждал нейната красота. Той свикнал със светлината, свикнал с дъжда, звездите и небето. Не се интересувал от желанията на девойката, а само от собствените си такива. И така тя решила, че ще си тръгне завинаги, защото той вече не се интересувал от нея, вече не бил същият човек като в началото. Те сякаш били заедно цял живот, толкова свикнали един с друг, че не се забелязвали. Принцът забравил какво е да обичаш, да се грижиш за някого и да се ангажираш с присъствието на другия.
Девойката си тръгнала. Този път завинаги. Поглеждала назад, но не спирала да върви. А тъмнината обземала принца. Не само отвън, а и отвътре. Той вече не виждал звезди, небе и дъги. Но най-много му липсвали очите. Магическите очи, които трябваше да запомни, за да не забрави.
Детето погледна майка си с широко отворени очи и сякаш искаше да каже нещо, от което се беше възмутил. Тя предчустваше какво ще е. Познаваше го много добре. Тази история не му хареса. За него не съществуваха такива приказки. Никой не си тръгва. Трябваше да заживеят щастливо.
Той попита майка си как така, когато изпитваш щастие, виждаш дъжда, небето и звездите ще оставиш човека, заради когото всичко това се случва. Попита я как ще живее принцът в тъмнина и това, че отвътре има тъмнина, означава ли, че ще се превърне в звяр. Като била толкова красива принцесата, той как ще си намери по-красива. И най-изумен беше от това, че е възможно някок да има магически очи, да е постоянно с теб, а ти да спреш да го забелязваш. Не спираше да задава въпроси. Майка му само се усмихваше и не отговаряше. Дори след толкова време тя нямаше отговор на тези въпроси. Може би той сам трябваше да стигне до отговорите им.
Станаха от пода и беше време за лягане. Малкият още беше разочарован от приказката на майка си. Добре, че беше само приказка. Няма как принцесата да върви и да не спира, защото ще се измори. И няма как принцът да остане в тъмнината. Хвърлиха си по един последен поглед като малкото момче си мислеше, че когато порасне и срещне момиче с магически очи, никога няма да я пусне да си тръгне като този принц. Завинаги ще я обича. А майка му, предвидила какво си мисли малкият, се надяваше той да оцени красивите очи, когато ги види. А не да повтаря грешката на принца.
Автор: Патрисия Димитрова