Често пъти казваме, че България е малка страна с прекрасна природа и способни хора. Но за сметка на това пък страдаме от синдрома на комплекс за малоценност. Винаги се опитваме да се сравняваме с високо развитите западни държави, които ни впечатляват със своите достижения в социално-икономическата, политическа и технологична сфера. Ние действително не може да се похвалим с някое значимо общонародно дело през последните 100 години. Това си ма своите дълбоки исторически и политически корени. За сега няма да се спирам на тази тема. Не искам да засягам тлеещи в съзнанието ни представи за възраждащата се българска държава в периода преди и след Освобождението. Всички познаваме, някои повече, а други по-малко, нашата славна история. Липсата на национална гордост може да се обясни с психологическото пречупване вследствие на комунистическата диктатура, неуспешния преход към пазарна икономика и неоправданите надежди за по-добър живот. Все пак България е родината на много наши съвременници, които ни карат да се чувстваме достойни граждани и да се гордеем, че сме българи. Няма как да обхвана всички велики наши сънародници, но ще спомена 10 от тях, които по мое мнение оставят ярка следа в най-новата ни история. За да не изглежда като класация кой е по-по-най в стил бате Енчо, просто съм ги изредил без определен ред:
проф. Джон Атанасов – създател на първата електронна изчислителна машина. Съвместно с неговия асистент Клифърд Бери през 1939-1942 г. създава АВС (Atanasov-Berry Computer). Поради избухването на Втората световна война проектът АВС е спрян, дори не бил патентован. Той става обект на кражба от американците Джон Мокли и Джон Екърт, които представят на военните „първия“ компютър ENIAC за нуждите на американската армия. В крайна сметка след 7 годишен съдебен спор Атанасов-Бери е патентно защитен като първата електронна изчислителна машина. Джон Атанасов успява да посети родината на баща си – България, два пъти. За пръв път стъпва на наша земя през 1970 г., когато е награден с орден „Кирил и Методий“. След 15 години професор Атанасов отново е в България и е награден с орден „Народна Република България“ първа степен. Тогава посещава родното място на своя баща – село Бояджик, Ямболско. Откривателят на компютъра среща смъртта си през 1995 г. в САЩ. На името на Джон Атанасов са кръстени много учебни заведения у нас, както и първият астероид, открит и изследван от Националната астрономическа обсерватория в Рожен.
Елиас Канети – немскоезичен писател (белетрист, есеист и драматург), роден през 1905 г. в гр. Русе. Детските си години прекарва в красивия дунавски град, където покрай селските момичета, цанени за слугинчета в бащината му къща, научава български език. Творческите му възгледи са свързани със смъртта и агресията. В един дълъг период от време световните литературни критици просто не забелязват неговото съществуване. Но на 15 октомври 1981г. световната преса разпространява вестта, че Шведската кралска академия му е присъдила Нобеловата награда за литература, което предизвиква сензация. Той става първия и единствен българин носител на тази награда. В чест на писателя родният му град Русе учредява през 2005 г. националната литературна награда. Прочути са думите му: „Всичко, което преживях по-късно, вече ми се бе случило в Русчук“.
инж. Петър Петров – бащата на електронния часовник и е считан за един от най-продуктивните изобретатели през ХХ в. Роден е през 1919 г. В с. Брестовица, Пловдивско. На 20 години се записва като доброволец във Френския чуждестранен легион. Той защитава прочутата отбранителна линия „Мажино“ на границата с Германия. През 1940 г. той е пленен от хитлеристките войски и е изпратен в лагер в окупирана Полша. Спасява го българският му произход – така през 1941 г. се завръща в родината. Назначен е за гвардеец на цар Борис III и участва в почетното погребение на Кемал Ататюрк. В края на Втората световна война Петър Петров емигрира в Германия, опасявайки се, че ще бъде съден, защото е царски офицер. Комунистическият режим в България го осъжда задочно на смърт, по-късно обаче, когато става световноизвестен, присъдата е отменена. Там той завършва Щутгартския университет с магистърска степен по механика и гражданско инженерство. Любопитна подробност от биографията на българина е и личната покана от Вернер фон Браун, прочутия немски конструктор на военните ракети „Фау”, за участие в неговия екип като водещ инженер при конструирането на ракетите „Сатурн” от американската програма „Аполо“. През 1968г. основава „Кеър Електрикс“ (Care Electrics). Използва познанията си от технологичните проекти на НАСА за разработката на първия в света безжичен сърдечен монитор. Година по-късно създава прототипа на първия цифров ръчен, наречен „Пулсар“ (Pulsar). Моделът се е продавал по онова време за сумата от 2100 щатски долара. Пет години по-късно патентът е продаден на японската фирма „Сеико” и световният пазар е залят с електронни часовници. Един от прототипите на електронния часовник е изложен във Вашингтон. През 1975 г. Петров заедно със сина си основава „Ей Ди Ес Инвайрънментъл Сървисес“ (ADS Environmental Services), производител на компютъризирана апаратура за измерване на замърсявания. Проектът за такава апаратура е бил продиктуван от необходимостта от множество измервания на нивата на различни замърсители във водоемите на големите градове – процес, отнемал много дни и човешки ресурси. Компанията е основана в гаража на Петър Петров с първоначална инвестиция от семейни спестявания 13 000 щатски долара, но по-късно се превръща в гигант с 50 млн. щатски долара годишен доход. Следвайки своите интереси в корабоплаването, той модернизира лодката-катамаран „Джемини II“. Тази лодка е послужила за основа на успешен световен рекорд за бързина във вода – Лий Тейлър – езерото Гюнтерсвил 1967 г. Умира в Хънтсвил, Алабама на 27 февруари 2003г.
инж. Румен Антонов – изобретява безстепенна автоматична скоростна кутия, която се оказва изключително ефикасна от гледна точка на разхода на гориво и запазването на мощността. Световни автомобилопроизводители ползват безстепенната кутия, сред тях „Хонда“, „Рено“, „Пежо“, „Роувър“, „Даймлер-Крайслер“ и др. „Тойота“ също я използва, но без лиценз, за което изобретателят съди компанията. Най-добрият инженер сред медиците и най-добрият медик сред инженерите. Това е другото определение, което може да се даде за Антонов. Той експериментира върху себе си, за да обясни причините за артеросклерозата, инфаркта и инсулта. Той застъпва тезата, че в кръвоносната система на човека виреят непознати досега гъбички, чието опознаване ще помогне при лечението на сърдечносъдовите заболявания. Във Франция резултатите от изследвания се потвърждават отново в Медицинския университет в Лион и в института „Рене Декарт“. Следват поредица от конгреси, където откритието е докладвано на научната общност.
Стефка Костадинова – състезателка по лека атлетика в дисциплината висок скок. Първия си скок над 2 метра прави на 25 август 1984 г. в София. Следват 197 полета на тази гросмайсторска граница в общо 130 състезания. На 30 август 1987 г. на Световното първенство по лека атлетика в Рим, Италия, поставя световен рекорд в скока на височина от 209 см. Този рекорд още не е подобрен и до днес, въпреки множеството спекулации от спортни журналисти, че той се държи от 18 годишната Вашти Кънингам на световно първенство по лека атлетика в Портланд, САЩ 2016, която скача 1,96 см. Година по-късно на Олимпиадата в Сеул през 1988 година Стефка остава със сребърния медал. Тя е двукратна световна шампионка на открито в “Рим ‘87” и “Гьотеборг ‘95” . Носителка е на 5 титли от първенства на планетата в зала – “Париж ‘85”, “Индианаполис ‘87”, “Будапеща ‘89”, “Торонто ‘93” и “Париж ‘97”. Европейска шампионка от “Щутгарт ‘86”. Колекцията й включва и 4 златни медала от първенства на Стария континент в зала – “Пирея ‘85”, “Лиевен ‘87”, “Будапеща ‘88”, “Париж ‘94”. Победителка е и във финала на Световната купа в “Канбера ‘85”. Стефка Костадинова печели своята мечтана олимпийска титла в Атланта през 1996 година, скачайки 205 см. Четири пъти е избирана за Спортист №1 на България – 1985, 1987, 1995, 1996 г. Пет пъти е обявявана за Най-добър спортист на Балканите – 1985, 1987, 1995, 1996, 1997 г. Стефка Костадинова става и единствената българка със спортен „Оскар“ в света редом до имената на Сена, Марадона, Пеле, Карл Луис, Майк Тайсън. През 1996 г. е наградена с орден “Стара планина”, първа степен за изключителните й заслуги към Република България.
Христо Стоичков – най-заслужилият български футболист. Камата, както го наричат още, е едно от емблематичните български лица и, ако попитате някой чужденец какво е слушал за България, много вероятно е да му отговори „Стоичков“. Кариерата му започва в клуб Марица Пловдив, за който изиграва само един мач, след което отива да играе в Хеброс (Харманли). Същинските успехи като футболист идват след привличането му в ЦСКА, където проличава не само буйния му нрав, но и множеството победи над вечния съперник Левски. Стоичков печели три шампионски титли с „армейците“, а през 1990г. тимът стига до полуфинал за КНК, загубен от испанския Барселона. Именно на този мач Ицо е забелязан от Йохан Кройф, старши треньор на Барселона по онова време, който предлага за футболиста сумата от 4,5 млн евро. С фланелката на Барса Ицо бележи 38 попадения в „А“ група, след което печели Златната обувка. През 1994 Стоичков бележи най-успешната година в индивидуален план. Той е голямата звезда на „Златното поколение“ на българския национален отбор, който достига най-забележителния успех в историята на страната, която стига до 4-то място побеждавайки на световното футболно първенство отбори като Аржентина и действащия световен шампион Германия. „Айн-цу-цвайн-цу-дрън“ става една от култовите му реплики, произнесена преди мача с Германия. Стоичков отбелязва 6 гола и заедно с руснака Олег Саленко става голмайстор на турнира. Няколко месеца по-късно Камата печели най-престижното индивидуално отличие – Златната топка, след което е класиран на първо място в анкетата на списание „Франс футбол“. През 1998г Стоичков се завръща в ЦСКА, но записва само 4 мача и 1 гол. Впоследствие играе в ОЕА, Япония и САЩ, след което прекратява кариерата си на футболист и се отдава на треньорство. През 2004г става старши треньор на българския национален отбор по футбол. През септември 2007 печели награда Златен крак и е обявен за най-великия български футболист от организаторите на наградата. Въпреки, че не се представя блестящо като треньор, Ицо е изиграл 83 мача за Националния отбор на България, в който има вкарани общо 37 гола, което го прави най-успешния български футболист.
Георги Георгиев – изключителен българин, родом от Варна и понастоящем живеещ на малко островче в Тихия океан. Какво прави този българин толкова необикновен в очите на всички, които го познават? Геният му се изразява в поставянето на серия от рекорди със създадения от самия него велосипеден болид „Варна“. Най-необикновеното в него е, че той се задвижва от една човешка сила! Канадския пистов колоездач поставя през 2013г. в пустинята Невада с „Варна Диабло 3“ нов световен рекорд развивайки скорост от 132,5 км/ч. Това е 1/10 от скоростта на звука! Има неща, които ние не можем да разберем около личността на Георги. Като например как е възможно един скулптор без инженерно образование, без математически познания, без компютри, лаборатории и аеродинамични тунели сам-самичък успява да създаде най-съвършените превозни средства? Георги признава, че всичко, с което разполага са двете му ръце и работилница в задното му дворче. „Като ваятел“, допълва той, „имам вътрешен усет към формите в природата. Някакси знам какво точно трябва да направя, за да скрия „Варна“ от вятъра и да я направя най-бърза. Процесът е вътрешен. Нямам точно обяснение как го правя.“ Георги споделя, че не пази в тайна дизайните си и че ги дава на всеки, и много от съперниците копират изцяло „Варна“. На следващата година Сам Уитингам пилотирайки „Варна Темпест“ успява да счупи собствения си рекорд. Никой друг противников отбор не успява дори да се доближи до неговото постижение въпреки многобройните им опити. По покана на Георги от Париж пристига една французойка на име Барбара Буатоа, която състезавайки се с „Варна Диабло 3“ става най-бързата жена в света. Тя смазва световния рекорд за скорост с умопомрачителните 121 км/ч. Това я прави не само най-бързата жена в света, но и най-бързия човек на Стария континент. Само трима мъже по света са развили по-висока скорост от нея!
ген.-лейтенант Георги Иванов – първият български космонавт. Едва ли някой от по-младото поколение знае кой е той и какъв подвиг е извършил. Вероятно на въпроса кой е Георги Иванов, повечето ще отговорят просто „Гонзо“ (бивш футболист от ПФК „Левски“). Иванов излита с космическия кораб Съюз-33 на 10 април 1979г. заедно с ръководителя на полета Николай Рукавишников. Съществуват множество спекулации около мисията на Съюз-33, но истината ни я споделя самият ген. Иванов. При извършване на маневри за сближаване със станция Салют-6 на 3 км от нея главният двигател на кораба отказва. Трябвало е да се върнат с резервния двигател, който за съжаление също бил повреден. Очаквали нареждания от Земята за скачване със станцията, но с всяка минута надеждата за такава маневра се изчерпвали. Докато трае решението какво да се предприеме, Иванов и Рукавишников гледат Земята от разстояние 330-350 км. В своите спомени Иванов признава за възхищавайки се на прелестите на родната планета, той осъзнава абсурда на изкуствено създадените граници между човеците. За 24 часа космическият кораб обикаля Земята 16 пъти. На 12 април в 13 часа решението е взето и започва подготовката за завръщането у дома. Започва подготовката по извършването на един от най-сложните полети в историята на космонавтиката. Ако откажел и резервният двигател, корабът е щял да обикаля Земята 4 месеца, но кислород имало в него само за няколко дена. В крайна сметка завръщането им към Земята завършва успешно. Преди да кацнат още се появяват публикации в родната преса за безпроблемното пътуване и скачване със станцията. Не по-малко куриозен е фактът, че журналисти погрешно тълкуват думите на Рукавишников, за това как Иванов се справя с една критична ситуация, при която командирът на полета припада в тренажора. Започва да се тиражира новината, че Рукавишников припада по време на полета, което твърдение разбира се ген. Иванов опровергава напълно. Има щастието да бъде поканен от редица известни личности, сред които папа Йоан Павел II, Индира Ганди, а по време на младежкия фестивал в Куба през 1981г. се запознава с Раул Кастро и съпругата му Вилма, които стават причина да се запознае и със самия кубински лидер Фидел Кастро.
Тончо Русев – едва ли има българин, който като чуе името му не събужда у себе си нещо дълбоко свързано с родината ни. Роден е на 20 април 1932г. в гр. Бургас. Автор е на едни от най-обичаните български песни, които се помнят от поколения българи не само у нас, но и зад граница. Сред тях са „Пролет“ , „Телефонна любов“ , „Може би“ , „Наше лято“ , „Топъл дъжд“ , „Горчиво вино“ и много други. В свое интервю той споделя рецептата за създаване на хитове. Самият той признава, че за 60 години активна творческа дейност е изпълнил своя музикален дълг. Написал е песни за нашите най-добри певци и не само за тях, песните му се пеят и от чуждестранни изпълнители. Всички негови песни са написани специално за дадения изпълнител, напаснати са според неговия вкус, привички, манталитет, качества. За да стане хит една песен, споделя той, първо трябва да има хубав текст; второ да има вълнуваща и ярка мелодия; трето да има владеещ изкуството аранжьор и най-накрая, но не и по значение – да има изпълнител, който да направи песента достояние на нейно величество публиката. Песента става спонтанно – или става, или не става, ни казва Тончо, когато го питат дали се налага да преправя нееднократно една песен. Благодарение на неговото постоянство и упоритост балканската музика се издига до такова ниво, че е напълно излишно да се привнасят американски и изобщо западни стилове. Ние като българи, твърди той, притежаваме толкова хубави мелодии и ритми, че не е необходимо да посягаме към други неща. Да пожелаем здраве и дълголетие на този изключителен наш сънародник!
Райна Кабаиванска – родена на 15 декември 1934г. в гр. Бургас. Тя е един от най-значимите оперни артисти на нашето време, поставила оперното изкуство на по-високо ниво. Дебютът на Кабаиванска в Миланската скала през 1961г. полага началото на една наистина блестяща кариера, носеща славата й през всички световни оперни театри и концертни зали- от Париж до Рим и Мадрид, от Ню Йорк до Токио и Москва, от Залцбург до Венеция, от Лондон до Неапол, от Филаделфия – до Монако и Хамбург. На всяко свое участие примата на българската опера предизвиква небивал възторг у публиката. Това се случва и при всяко излизане на сцена в Зала България или НДК. За множеството си срещи с публиката Кабаиванска признава, че всички суперлативи по неин адрес леко я притесняват. Тя възприема себе си като съвсем нормален човек, който неизменно е подвластен на чувството си за изпълнен дълг в това, което прави и обича да прави. И ако обичта й стигне до публиката, това би било най-голямото възнаграждение за нея. Любовта и възторгът на публиката й дават сили. Винаги намира сили да излезе на сцената, дори и в трудни моменти, за да зарадва публиката. Дори и в ситуация на неприятни изненади Кабаиванска никога не търси извинение, за да избяга от сцената, а гордо се изправя и с чувство на войнишки дълг преодолява всяко едно изпитание. През целия си живот Кабаиванска не се чувства велик човек, а винаги гледа на себе си като напълно нормален и обикновен човек, но човек с достойнство. Любопитен факт е, че в професионален и личен план не се доверява на никого. Ето защо тя никога не е имала агент в живота си, никога не се е облягала на някого, което разбира се прави живота ù по-сложен. Почти всяка година тя с нетърпение очаква да се появи бъдещия талант, който да наследи нейния почти 60 годишен опит. За нея най-важното в нейния „занаят“ е артистът с емоция, емоция, която да изпраща към публиката, защото това е истинският артист, който очакват всички на световните сцени.
Тези личности ни вдъхновяват със своите постижения и заслуги, получили са международно признание за делата си. Повечето от тях прекарват почти целия си съзнателен живот зад граница, където оставят своята трайна следа. Неминуемо си задаваме въпроса, ако бяха се завърнали в България дали биха постигнали същия успех. По-вероятно е да отговорим на този въпрос отрицателно поради редица причини: неблагоприятна политическа конюнктура, липса на поощряване за развитие на млади таланти, лоша материално-техническа база, несигурност. Искрено вярвам, че ще се появят и други значими личности като тях, че няма да се загубим като нация. Да се наричаш българин по света изобщо не трябва да е срамно или да изпитваме неудобство. Напротив – трябва гордеем силно с нашата история, природа и талантливи хора.
Браво колега, много задълбочена статия, изпълнена със смисъл!