КАК РОМАНТИЗИРАНЕТО НА МИНАЛОТО НИ ЗАБЛУЖДАВА
Миналото може да бъде доста романтично място за пребиваване. Място, теглещо ни назад към себе си със своя уют и хубави спомени. Обещаващо убежище от проблемите на настоящето, утеха и отдих за уморените ни души. Успокояващо ни със своята познатост и предвидимост. Предлагащо втори шанс за удовлетворяващ живот. Този път с помощта на уроците от грешките ни първия път.
Дали обаче миналото е в състояние да изпълни тези си обещания? Или е като политик, уверено обещаващ утопии, които не е в състояние да достави?
Слабостите на човешката памет
Хората имат склонността да забравят лошото, случило се в миналото и да помнят главно хубавите неща. Забравят изпитаната болка. Преувеличават радостта. В ума им са складирани откъслечни спомени за върховите моменти – най-лошите и най-добрите. Онези междинните. Скуката на ежедневието. Нещата, които не сме имали тогава, а имаме сега. Битките с околните и реалността. Те са избледнели. Хубавото пък е подсилено до неузнаваемост. Оцветено в бонбонени розово, синьо и жълто. Паметта ни е устроена да забравя голяма част от нещата, които ни се случват. Да помни главно крайностите – или много болезненото, или екстатичното. Не и онова по средата.
Всеки път, когато извадим стар спомен от архивите на паметта, с него се случва нещо много интересно. Споменът се променя и изкривява по някакъв начин. На чисто биологично ниво. След припомнянето му в мозъка ни се складира нова и различна версия на събитието. Това се случва отново и отново след всяко ново припомняне. След като сме си го припомнили и вероятно разказали двайсетина пъти, той вече е далеч от оригиналното събитие. Ей така, по чисто физиологичен начин умът ни изменя събитията. А ние пък вярваме на спомените си все едно са самата истина.
Какви ги върши ретикуларната активираща система
Ретикуларната активираща система е част от мозъчния ствол, която регулира възбудата, вниманието и преходите сън-бодърстване. Тя действа като филтър за входяща сензорна информация, определяйки кои стимули са важни и изискват съзнателно осъзнаване. Помага за поддържане на бдителността и фокуса чрез селективно активиране на определени области на мозъка, докато инхибира други.
РАС определя накъде насочваме фокуса на вниманието си. Този фокус е много субективен. Човек забелязва и осъзнава малка част от нещата, случващи се около него и вътре в него. И то главно тези, които са в съзвучие с онова, което търси или му е важно в момента. Работната памет на мозъка не е в състояние да обработва едновременно повече от 5-9 бита (късчета) информация. Иначе се претоварва. Затова се налага мозъкът ни да избира каква и колко информация от сетивата ни ще бъде допусната до съзнанието. Това на практика значи, че детайлите за дадено събитие, които запомняме, са много по-малко от реалните. После ние си въобразяваме, че това малко количество детайли описва реално цялата ситуация. Колко е лесно да се самозаблудим!
Вълшебството на човешкото въображение и народната памет
Какво се случва, когато четем и слушаме за места, времена и събития, отдалечени на светлинни години от нас и от ограничения ни личен опит? Когато четем романи, слушаме разкази на очевидци или гледаме филми, е добре да помним, че дори и да отразяват реални събития, те са пречупени през призмата на разказвача. В допълнение нашето въображение добавя емоции, усещания и картини, които разкрасяват нещата още повече. Много от нещата, предавани чрез художествената литература, музиката, легендите, народната памет са или плод на човешкото въображение, или включват измислени елементи. Те не отразяват реалността едно към едно. Ние затова и ги ползваме. За да избягаме от скуката и фрустрациите на реалността и се заредим с емоции. Имаме нужда от въображаеми светове, в които да се потапяме за известно време, за да можем да понесем реалния живот.
Консумирайки историите, които някой ни разказва, ние избираме да бъдем омаяни, очаровани, заблудени. Впечатлявайки се например от историите за викингите, ние не усещаме на гърба си реалностите на тяхното съществуване. Не се сблъскваме със суровата природата, в която живеят, с климата, непозволяващ кой знае какво земеделие, с недостига на храна. Четейки за или гледайки битките, в които участват, оставаме с впечатлението, че това са хора, непознаващи страха и готови да умрат по всяко време.
Дали е така обаче? От онова, което знаем за преживяванията на войниците по време на война, можем да сме съвсем сигурни че хората, участващи в сражения изпитват силни страх и ужас. Няма как да е иначе. Човек трябва да е психопат, за да не изпитва такива емоции предвид обстоятелствата. Ситуацията обаче не им позволява да избягат и им налага да потискат страха както и колкото могат.
Безстрашните викинги не са били свръхчовеци. Те са усещали на гърба си твърдата земя, студа, дъждовете и глада. Били са дълго далеч от семействата си. Телата им са били осакатявани по време на битка от режещите и смазващите оръжия, които са ползвали. И са умирали на бойното поле.
Колкото и да сме очаровани от легендите за тях, много малко от нас биха избрали доброволно да са на тяхно място. Приключенията им в нашите очи имат твърде висока цена.
Българска селска романтика
Същото се отнася и за носталгията по отминали исторически времена в България.
Традициите, литературата, изкуството и народното творчество, останали от тях са неоспоримо богатство. Създадената през тях култура е оформила кои сме ние като българи и как гледаме на света. Мъдростта на народните приказки и легендите. Красотата на езика, на народните носии и занаятите. Смисълът на ритуалите. Начинът, по който е функционирало обществото. Простичкият живот. Семейството и родът, стоящи зад гърба ти. Принадлежността. Опората на религията и традициите. Величието, на което от време на време сме се радвали като държава. Смелите водачи и воини, интелектуалците, просветителите. Близката връзка с природата. Ясните правила. Всички те определено носят своята стойност. Но те не са цялата истина. Реалността на миналите времена има много фасети и много от тях не са красиви. Тези фасети, сигурна съм, много малко от нас биха избрали за своя реалност. Кои са те?
Поголовната бедност на по-голямата част от населението. Тежкият труд, за да отгледаш храната си. Многото гърла за изхранване. Недостигът на ресурси. Строгите правила на поведение, даващи малко свобода на личността. Предварително начертаният от обстоятелствата жизнен път. Мизерията. Притежаването на един-два чифта дрехи. Лошата хигиена. Болестите.Войните. Голямата вероятност да умреш млад. От ръката на друг човек. Миниатюрните възможности за това да бъдеш личност. Вечното оставяне на своите нужди и желания на заден план, понеже в суровата реалност и колективистичното общество няма място за тях. Настина ли би избрал това за себе си?
Аз лично не бих сменила място с баба си, загубила като малко дете и двамата си родители. Отгледана от по-големите си братя, накарали я да се ожени за мъж с уж много имоти, който никога не се отнесе с нея като с любима жена или дори като с човек, заслужаващ елементарни уважение и грижа. Не бих си избрала самотата, която е изпитала и като дете, и като възрастен човек. Пролените по нивите сълзи на болка и отчаяние. Мизерията. Тежкият труд. Те не са част от представата ми за хубав живот. Не са били част и от нейната.
Романтизирането на миналото е лесно
Случва се естествено. От само себе си. То е заложено в особеностите на човешките ни тела и умове. В желанието и нуждата ни да бягаме от болките и неудобствата на реалността. В склонността да помним само хубавото и да забравяме лошото. В търсенето на емоционална утеха и пристан за стресираните ни души, безсилни да повлияят значимо на своя реален живот. В копнежа ни за красота, любов, принадлежност и приключение. В желанието ни за богат на положителни преживявания и смисъл живот. В стремежа ни към светлината.
Не отричам изцяло носталгията по миналото и неговото романтизиране. Аз също съм им подвластна. Добре е обаче да осъзнаваме какво правим, когато се отплесваме по илюзорни неща, вместо да градим реален живот. Силата ни да влияем и променяме живота си за добро се съдържа само и единствено в настоящия момент. Само от него сме в състояние да управляваме реалността си. А и да избираме в изграждането на какво общество участваме. Забили поглед в красивата представа за миналото, ние се отказваме от могъществото на настоящето. От възможностите, които то носи и от решаването на реалните ни проблеми.
Замечтаването по миналото има своите стойност и положително влияние, но само в малки дози. Само доколкото то ни вдъхновява, учи и ни помага да правим по-добри избори от тези, които предците ни са могли да направят. Предозирането му превръща обществото в странно и неспособно на оцеляване същество. Същество, чиито крака са насочени напред към бъдещето, а главата му – назад към миналото. Такова същество няма да стигне далеч, ще умре от глад или ще се превърне в жертва на хищниците.
