За да намериш щастието, трябва да извървиш много стъпки. Понякога стъпките ще бъдат в бяг, друг път ще са едва провлачващи се. От полянката пред къщата ти, от студения въздух и желанието да бягаш волно като дете, до малката топла стая с гореща напитка в ръце, приглушена светлина и заслужено изморена походка. Понякога ще бъдеш сред хора, сред природата, там някъде във външното, непознато пространство. Друг път ще бъдеш сам, правейки нещата, които обичаш в уютното, така познато лично твое пространство. Но за да достигнем комфорт и щастие, било с нас, било и с други хора, както и любов към самите нас, а и към другите, трябва да преминем някои вътрешни бариери, да прекосим планини, да направим мислен поход, който да ни промени и да ни отвори погледа към бъдещето.
Походът има няколко значения. Той може да бъде разгледан от много страни, много измерения. Походът преди всичко, взет буквално, е изминаване на дълъг път сред природата. Слънцето в златните ми коси. Гледката, отразяваща се в неуморно търсещия ми поглед. Пеещи птички, които свирят омайна мелодия, която никой инструмент не може да имитира. Обичам да пътувам, обичам да вървя, да се движа, да бъда сред девствената българска природа, да откривам нови закътани, неопетнени места. Това е част от моето щастие. Но природата не е просто място за спорт, за наблюдаване на божествени гледки. Тя е нещо повече. Тя е тази, която пречиства – както физически, така и духовно. Тя те зарежда с енергия, макар и да си вървял цял ден през непознати, залутани пътища и кълчища. Природата ти дава нов мироглед. Осъзнаваш, че има по-големи неща от теб, по-висши, по-мистериозни.
Предприемайки този поход сред природата, на нас, хората, ни се отварят очите за необятното, естетичното, загадъчното. Забравяме за ежедневието си и се впускаме в по-важни мисли. Мисли за бъдещето, за сложния и понякога необясним живот. Защо сме тук? Какво ни доведе до това място? Точно в тези мисли се крие и нашето щастие. Задавайки си тези въпроси, ние оформяме своите цели, мечти и мирогледи. И точно тук се размива границата между буквалния и скрития смисъл на думата „поход“. Походът е синоним не просто на път, на предизвикателство, препятствие, а и синоним на откриване на нови светове, мечти, мисли за нас самите и за бъдещето ни, за това, което ни прави щастливи.
Ето какво ми каза веднъж един старец, който се бе установил да живее в една скромна хижичка, открил своето щастие сред природата. За него походът бе достигането на връх. Върхът обаче, каза ми той, е измерение с две остриета. Едното е щастието, детската неопетнена радост, която прониква дълбоко в сърцата ни и ни кара да се смеем. Чистият въздух, който сме си заслужили, качвайки се на високо. Туптящото ни сърце, което кипи и се чувства като бунтар, хайдутин, преборил се с познатия роден враг и излязъл на свобода. Заслужена свобода, чрез която може да взима сам собствените си решения и да гради ново, по-перспективно бъдеще. Другото острие е самозабравата за време, за пространство, вдишването на омайващия кислород, който ни зашеметява, защото е отровен за нас – хората. Опиянението от замъглената гледка там долу в низкото. Чувството за извишаване, което ни е обзело и е поставило праг между човека и света, обществото. Но кой от двата върха ще покорим, зависи от пътеките, през които ще минем, и от хората, които ще срещнем по пътя ни. Истинските спънки, които ще срещнем по време на поход, според стареца не са камъчетата. В тях само се спъваме и след това ги подминаваме сякаш нищо не е станало. Големите пречки по пътя се намират в растенията. Растенията, да, защото те са живот, защото нима искаме да погубим живот? Без да искаме по пътя можем да смачкаме цвете, можем да откъснем клон, за да се подпираме върху него, но така взимаме част от живота на това растение. Трябва добре да премислим дали си заслужава да вземем дори частичка от растенията около нас или да ги оставим да живеят, недокоснали се до нас, хората, до нашия живот. Много растения виждаме по пътя си, много и загърбваме. На някои клони от дърветата се опираме, на други си почиваме изморено. Ядем от някои растения, за да се заситим, други оставяме, боейки се да не се отровим. Някои погубваме, други поливаме. Те са и пречка, и урок за нас. Пречка, защото не знаем как да постъпим, срещайки се за пръв път с тях, но и урок, защото занапред ще знаем кои растения биха ни били полезни, кои да поливаме или пък кои просто да помирисваме и отминаваме.
Този разказ на стареца аз свързах с хората. Според какви хора срещнем през живота си, през мисления, но и през реалния поход, зависи нашето бъдеще и нашето щастие. От хората, които потеглят с нас на път, се повлиява решението ни в коя посока да вървим. Дали да вземем левия или десния завой, дали да вървим директно само направо, за да стигнем уж по-бързо, но с повече усилия, трудности и рискове, върха, или да минем по по-дългия, но сигурен път, по който вероятността да паднем е по-малка.
Но в крайна сметка, какъв връх искаме да достигнем и по какъв начин, зависи изцяло от нас самите като личности, като индивиди. Защото въпреки всички тези странични предпоставки, спънки, обстоятелства, човекът сам взима решение накъде да върви, опитвайки се да не се влияе от решенията на другите. Защото всеки търси своето щастие, своята награда за целия този изминат път. Понякога вървим по един и същи път с други хора, но накрая всеки премисля деня и прекарва нощта по различен начин. За един денят по време на поход би бил изтощителен, облачен, мъглив, затова и вечерта ще заспи бързо, чакайки настъпващото ново утро. За друг дневният поход би бил радост, дори и да няма слънце. Било то, защото ще е достигнал връх, било защото е срещнал редки растения по пътя си или защото походът за него е ново приключение. Поради това той не би прекарал нощта както спътника си. Той би се въртял дълго, докато заспи. А когато заспи, ще сънува с усмивка своите блянове за утрешния ден. И когато за него походът приключи и се прибере в познатия дом, той вече няма да бъде същия човек. Той ще е този, покорил върхове, запознал се с природата – с растенията, с животните, с прекрасните гледки, които никой друг не може да види през неговия поглед. Той ще бъде човекът, открил нов свят за себе си. И няма да бъде същия, а ще има вече нов мироглед, нови планове за бъдещето, нови мотиви с нов подтик.
Ето затова човек трябва да извърви своя буквален или пък само мислен поход – за да намери смисъл в живота си, а заедно с това и удовлетвореност. Щастието не се открива от днес за утре. То е неизмерна мярка, която се крие както в стъпките, които предприемаме, така и в нас самите. То е дълбоко заровено в душите ни и ние просто трябва да открием, че то е там, да го изровим от дълбините и да му дадем да разкрие своята магия.
© 2020 Йоанна Маринова
Здравейте, казвам се Йоанна Маринова, на 20 години съм и съм студентка в Мюнстер, Германия. Уча комуникационни науки. Още от малка чета с удоволствие, а от няколко години съм запалена най-вече по българската литература, от която черпя и идеи за моите стихотворения и писания от различен вид. Написах това есе с огромно желание и любов към писането, затова се надявам то да Ви хареса!
