Най-чувствената и романтична среща в живота и на двама ни. Но и най-болезнената.

Неописуемо красива вечер, изпълнена с нежност, обгърната с любов. Усещах се окрилена от ласките му, бяхме единствените хора на Земята, съществувахме само аз и той и всичко друго се смесваше в неопределена мъглявина. Милвахме се, галехме се, потъвахме в обятията един на друг. Изпивахме се с допир, бяхме си ненаситни, страхувахме се да не изпуснем и секунда от опияняващото преживяване. Принадлежахме си. С всяка частица от себе си го желаех, близостта му, аромата му, пакостливата чаровна усмивка, дълбокия съблазнителен глас… Нямаше маски между нас. Нямаше прикрити самоличности. Всеки бе разкрил душата си, беше извадил и показал и най-грозното у себе си, най-отблъскващото, беше го преувеличил дори, само и само да не заблуди за едно съвършено аз, да бъде до болка себе си, честен и открит.

Седяхме превъзбудено на масата в ресторанта един срещу друг, държахме се за ръце и си припомняхме любимите ни моменти заедно. Колко спомени бяхме си създали само…Имахме луди мигове, щури, откачени. Не липсваха и спорове – разгорещени, емоционални, катастрофални – множаха се дори. Спомняхме си с усмивка и за тях. Сега ни се струваха твърде скъпоценни. На изпращане се целунахме страстно и всеки пое по пътя си, който сочеше към това никога вече да не се видим отново. И двамата знаехме, че това е последната ни целувка, разговор, среща…Надълго и нашироко със сълзи на очи си бяхме споделили същата вечер какво най-много ще ни липсва у другия, какво няма да забравим, дори да се опитваме. Как да изброя всичко, което виждах у него? Сърцето ми се раздираше отвътре, усещах, че се задушавам, а знаех, че трябва да се насладя, доколкото мога, на последните ни минути, защото друг шанс няма да имам.

3 години бяхме неотлъчно заедно, въпреки всички препятствия. С какви ли не изпитания се сблъскахме. Бяхме в тръпнещо очакване пак и отново да ни разбият и унищожат, имахме нагласата, убеждението, че този миг е неизбежен и ще дойде, но дали се отказвахме? Кротко чакахме мига на своята разруха. Единственото, което болеше повече от това да бъдем заедно, беше това да не сме заедно. Колко чиста трябва да е една любов, за да е склонна на това? Емоционалното и психическото ни състояние едва издържаха. Преследваха ни. Шпионираха ни…Чувствахме се като затворници, престъпници, гледахме постоянно към вратата и се опасявахме, че всеки момент ще влети вътре някой от хората на баща ми, ще влезе в заведението, ще ни засрами пред хората, ще ме хване за косата и докато ме скубе и влачи навън, ще избълва огнестрелно стотици обиди със скорост по 20 хули в секунда. Знаехме, че от това преживяване след това ще ни боли с дни наред, а какво правехме? Излизахме отново и отново, и с жар, тръпка, нетърпение очаквахме следващата среща. И най-безстрашно излизахме, и най-безславно опропастяваха всяка наша среща. Мразехме това усещане за отнета свобода, но продължавахме да се избираме един друг вместо сигурността на нормалността. Можехме да сме с някого, с когото да имаме всички шансове за безоблачност и щастие, с когото да не ни се налага да минаваме през този ад, но предпочитахме въпреки всички трудности да стоим плътно един до друг и да не си пускаме ръката. Какъв беше нашият грях? Едни очи, които бяха слепи за всичко и всеки освен любимия, едно сърце, което бие в такта на другото. Защо бяхме толкова скверни и гонени…Нещата ставаха все по-сериозни. Не можех да позволя той да пострада. Тежката семейна повеля си каза думата. Дълго време преди и след това обвинявах съдбата.

Мразех факта, че родителите му не ме приемат. Мразех, че никога нямаше да ме допуснат в семейството и дома си. За тях аз бях чужденец – в битието им, в живота. Мразех безумните традиции, винаги са ме възпитавали да ги обичам и ценя, но днес те заставаха на пътя между мен и щастието ми. Мразех предразсъдъците. Мразех, че в такива случаи въобще се дава дума на семейството, след като животът си е наш, а ни се налагат чужди избори. Мразя, че нашите са тесногръди индуси…Как исках да им обясня, да разберат, че той не е само една религия… той е цял човек. С пластове, нюанси. Има много за откриване и опознаване у него, не всичко приключва с „той е католик и не става“, но те бяха се отказали да го повярват. Бяха предубедени, без дори да са разменили и дума с него. Беше абсурдно да допуснат, че аз и този човек сме правилна комбинация. Религията се оказа непреодолима пречка между мен и любовта. Въпреки че съм възпитавана да я боготворя, тя ми отнемаше свободата и най-ценния човек – любимия…Така сърцеубийствено е да е невъзможно, забранено, да има „нас“

Един от моментите, които си припомнихме с пронизваща болка онази последна вечер, беше когато за първи път гледахме любимата ни пиеса- „Чужденец в битието“. Гледах и плачех, а той ме прегръщаше, шегуваше се и ме успокояваше. По много начини оприличихме себе си на героите в пиесата – аз съм чужденец в неговия свят, бит и култура, а той в моя. Бяхме си толкова близки, а така чужди. Ако битието е светът с цялата си пошлост, неискреност и посредственост, с всичките си забрани и ограничения, то ние бяхме чужденци в него, защото живеехме в наш собствен свят, където ограниченията не важат, а единственото, което е от значение, е да сме заедно, дори напук на цялата планета. В това измерение бяхме само аз и той, с нашата безпрекословна любов. Битието е това, което съществува, а ние двамата сме всичко отвъд границите. Парменид казва, че мисълта и битието са едно и също нещо. Още едно доказателство, че сме се оказали чужденци в битието. Мисълта ни беше чужда, губехме я, не разсъждавахме за последствията, искахме само едно и това беше да сме заедно… Битието прилича на сфера, която е съвсем еднаква от всички страни. Ние с него бяхме съвсем различни от всички страни.

Минаха години. Лицето ми беше озарено от бляскава усмивка. Не искрена, естествено, но на никого не му минаваше през ум да я постави под съмнение. Фамилията ми си беше втълпила, че е изпълнила своята мисия и е направило най-най-доброто за мен. Ужасявах се как си вярваха и как вярваха на мен! Често твърде усмихнатият и ужким жизнерадостен човек крие огромна скръб. Какво да прави при безсилие срещу обстоятелствата? Прави се на щастлив.

И двамата създадохме семейства с партньор от своята етнос. Изпълнихме чуждия идеал. Но един чужденец в битието няма как да намери щастие в него – и двамата бяхме крещящо, безбожно нещастни; всеки в своя собствен затвор.

© 2020 Бирсен Ибрахим

Есето на Бирсен Ибрахим, 16г., град Якоруда, се класира на 4-то място в литературен конкурс „Походът“ 2020.