В българското общество от края на миналия век протичат и нови, и позабравени процеси, които обвързват отечествената география и българското население. Страната ни влезе в нови международни отношения, а в самата нея протичат активни промени в географията на населението. Ако приемем като върховно обобщение броят на населението, то резултатът е повече от неутешителен. Като темп и дял намалението на българското население в многовековната си история може да се сравни само с чумните епидемии от древността и средните векове. Обикновено вниманието в случая е насочено към коментар на количествените показатели, а като насрещна компенсация се търсят политики за повишаване на естествения и по-рядко на механичния прираст на населението.
В това есе желаем да споделим нашето мнение и опасение за бъдещето на България, свързано със самосъзнанието на нашето население.
Самосъзнанието е в основата на най-обхватните понятия, свързани с България: държава, общество, етноним, етнографска група, националност и народност, гражданство. През последните десетилетия настъпиха и продължават да вървят промени във връзка с написаните категории, които освен своята качествена оценка се нуждаят и от прогнозиране и планиране от гледната точка поне на държавните интереси. От географска гледна точка процесите могат да бъдат групирани на вътрешни и външни спрямо територията на страната. В крайна сметка желаем да предложим нашият коментар и интегрална оценка, с надеждата, че ще послужат за подклаждане на обществен дебат, а чрез него и на необходимите обществени промени, особено в държавната политика. Какво конкретно имаме предвид? По отношение на вътрешните процеси иде реч за трайни демографски процеси като ниска раждаемост, висока смъртност и свързаните с тях стареене на населението, снижение на естествения прираст. Без да са допълнение като сила трябва да отнесем и продължаващото рушене на семейството, опитите за възприемане и узаконяване на онези еднополови и междуполови отношения, които в далечното минало са били характерни за неизличимата криза, която характеризира залеза на всяка минала цивилизация. Древните текстове върху глинени плочки, рисунки по стени на храмове и пирамиди, пергаментови списъци, скални надписи и чертания, изображения по глинени съдове показват, че „модерното“ днес е повтаряне на някакво минало. Някакво, защото проповядвалите тези явления не са издържали изпита по история и спомените за тях би трябвало да ни показват не какво „да“, а какво „не“ бива да харесваме и да вземем като наследство от тях.
Невижданото и продължаващо бързо намаление на българското население е в противоречие със също невижданото бързо увеличение на световното население. Щастливи сме, че не живеем в средните векове или по-рано, защото отдавна нашите съседи щяха да са ни завладели и разпарцелирали по между си. Намаляващото население снижава възможностите за независимост и саморазвитие, води до обезлюдяване на селища и територии, руши формалното равновесие в обществените териториални пропорции. Напоследък все по-често се говори и пише за териториални неравновесия и различия, но никой не е дефинирал обратното, което би трябвало да е положително. Дисбалансът не е ли също баланс и докога може да продължи? Колко от българските селища имат демографските ресурси „да оживеят“? Например хвалената, особено в миналото, урбанизация? Тя безгранична ли е и кое е оптималното, а не максималното за България? Постоянно има хвалебствия как е нараснал делът на София в националните показатели, но каква оценка трябва да дадем на съответните показатели? Според нас особено опасни промени текат в структурите на населението. Освен броя и възрастовата структура имаме предвид етническата и религиозната структура. Защо се засекретиха данните за етническата принадлежност на новородените? Те не са ли „бомба със закъснител“? „Закъснението“ да съобщим на етническите българи, че изчезват и че при бебетата те са вече „най-многолюдното малцинство“ правилно ли е? Какво ще стане не само с името България, но и със самата държава, когато след 30-40 години днешните бебета станат родители и поемат управлението на „тази държава“, както „патриотично“ се изказваха в близкото минало едни политически величия. Кои етнически групи са държавно творчески? Посочете един паметник на българин-нехристиянин, живял след Свети Хан-Княз-Цар Борис Покръстителя. С какво ли пред България го е заслужил? Тъмно минало. Стихотворението Батак на Вазов винаги ме вгорчава с напомнянето за клането и връзката с „помашко село, не знам кое бе“. За Вазов не съм сигурна, но за нас…дали не знаем?
Подчертаното приравняване на православието с растящия брой на узаконяваните с нищо незаслужили българското си гражданство чужди ни религиозни култове, ереси и религии става под чуждестранен натиск, но какво българско бъдеще вещае?
Не върви ли израждането ни с все повечето чуждици, смяната на българските с чужди лични имена? Каква ще е тяхната България?
Средновековните етнорелигиозни махали уж ги няма, имаме цели университети и институти по архитектура, имаме и регионално министерство, но ромските гета си стоят…И какъв е резултатът? Докога?
Дали още дълго време светът ще търпи „тази“ толкова плодородна и кръстопътна земя да се обезлюдява, и на всичко отгоре намаляващото й население да се провъзгласява за демократично, модерно, а все повече и повече да го изхранват от чужбина, разбира се, чрез модерната евроинтеграция…Човечеството се плоди, гладът остава, храната поскъпва…и българската обезлюдяваща земя, която може да изхрани поне неколкократно по-многобройно население няма да остане извън вниманието на „великите“ сили. Кандидати много,-и по раса, и по религия, и по етнос, а че езикът и културата ще са им съвсем други е повече от ясно. Дори „външните“ българи, които се заселват от бившия СССР или от другаде не са се юрнали към нас. Защо? Защо интересът на македонците е само до паспортите? Има ли в съседните държави население, в което само в кръвта е останало нещо българско, а нашата държава немее? Има ли българи мюсюлмани в турска Тракия? За какви ли не отвличащи обществената тревога има пари и спомоществователи,-пардон-спонсори-се намират веднага, но някой да помогне на отец Боян Саръев, да насърчи примера му?
Когато дава отговор на въпроса „Де е България“ Вазов говори като географ. Как днес изучават и въобще декламират ли неговото „Аз съм българче “все повече и повече наши деца? А родените от българи в чужбина или заминали, вече родени, за там? Дори да се върнат малцина от тях, те държавно творчески елемент ли са? Много ли е радостно, че някъде от десетките хиляди и дори повече българи в чужбина има едно неделно училище, посещавано от няколко десетки деца? Какви българи са родените в Турция от родители, които не знаят български език? А има натиск да имат равни с нас избирателни и други права. А задължения?
Може ли да си български гражданин без българско самосъзнание? Защо в Университета и в училище се учи много повече за глобализма, отколкото за родния край? Как обидно звучат неправилно поставените ударения върху имената на малките селища, които се налага на говорители и журналисти да произнасят. Каква ниска географска култура! А тя за започва от дома, от улицата и от училището…Може ли да има съзнание за България един човек, който не я познава?
Нашият официален фолклор е отдавна професия, скъсала живата връзка с хората. По сватби, рождени дни и кръщенета масово се леят маанета, сиртаки, песните на сръбските роми, които мнозина смятат за „народни“, дойде и нашенската чалга като трънен венец на културата ни. С „Радка пиратка“ ние „влязохме“ в Европейския съюз. Влязохме, и там си останахме, където бяхме. На края. Хвалбата, че сме „граждани на света“ за кой свят се отнася? За тоя, дето не мърдаме от дъното, или за някакъв друг?
С помощта на чуждите езици може да се научи как се насърчава местното съзнание, култура, използват се диалектите като източник на знание. Прави ли някому впечатление, че при преустройството на образованието и културата заради вируса нашето читалище, с което толкова се гордеем като история, никакво го няма? Опитите да се посяга на „Под игото“ ще продължат и скоро ще стигнат и до премахването му от учебниците, от чиито корици ще ни гледат разни гърли, чалгари, които дори са обявявани за носители на съвременната култура. Хубаво го бяха написали нашите прадядовци: “Боже, пази България“.
Автор: Нели Веселинова
