Или незабравимото приключение на две момичета, потопили се назад във времето
Всичко започна в един от онези работни четвъртъци, когато на човек му се иска да избяга някъде. И точно за това си говорехме с моята приятелка Нина, главна супер-героиня в настоящия разказ, когато ни озари идеята да посетим Фестивала на народната носия в град Жеравна. И двете много се амбицирахме да осъществим този „скок във времето”. Веднага се сблъскахме с първия проблем – поради наближаващата дата на фестивала, нито в града, нито в околните селища имаше свободни места за престой. Нина предложи да спим на палатка. Никога не бях пробвала, но поех предизвикателството. И така, за час-два планирахме всичко и зачакахме заветния ден да тръгнем.
Дните се нижеха бавно, но дойде нашият четвъртък, в който след работа се натоварихме на колата и потеглихме. Решихме да преспим в моето село, близо до Стара Загора, а на другия ден сутринта да отпътуваме за Жеравна. Нина успя да ни закара до наше село живи и здрави, въпреки моите „вещи” навигации и тъмнината навън. Толкова се бяхме потопили в емоцията, че на другия ден станахме рано, за да приготвим традиционните за нашия край гюзлеми. Дотук всичко вървеше по мед и масло. Натоварихме се отново на колата и с песен на уста продължихме пътешествието.Майка ми поне пет пъти ни предупреди по кой път да минем, че да избегнем този с многото завои. Естествено, минахме точно по него. „Карайте оттук направо и ще стигнете до един много красив път”-каза човекът, когото помолих да ни упъти в Сливен. Да…Наистина пътят беше много красив , но завоите ни разказаха играта, най-вече на Нина, която трябваше да внимава през цялото време. Тя, обаче, до ден днешен твърди, че след прохода Троян-Кърнаре нищо не можело да я изплаши.
Стигнахме благополучно точно 1 час преди официалното откриване. Имахме достатъчно време да се настаним с палатката – нашият дом за следващите 2 вечери. Пред смаяните погледи на млади и стари, ние двете (тук трябва да отбележа, че сме дребни и фини млади момичета) сглобихме палатката, нагиздихме се с носии, цървули и закичихме китки в косите.
Преминаването през портите, водещи към гората, беше като да минеш през своеобразна машина на времето. Магичната музика от гайдите, с които ни посрещнаха, подсили този ефект. За миг колите,смартфоните, таблетите, градското ежедневие останаха зад гърба ни и пред нас се откри мегданът, пълен с други пременени като нас. Отвсякъде се чуваше музика, хора се виеха-извиваха и цареше страхотно настроение. Сергиите, отрупани с интересни ръчно изработени битови вещи и накити, си заслужаваха да бъдат разгледани,че и да си напазаруваме от тях. Забраната за телефони, часовници, слънчеви очила и други модерни предмети беше спазена (поне по моите наблюдения) и нямаше нужда охраната да приканва хората към това. Въпреки че през повечето време на фестивала „кътът за моми и ергени”, обособен в страни от сергиите, бе окупира нот деца, аз и Нина успяхме да се полюлеем на люлките. Чувствах се, сякаш летя. Звуците от песните, полъхът на вятъра, гората около мен, всичко беше вълшебно.За гладните и жадните също беше помислено. Имаше коя от коя по-вкусни гозби, включително и чевермета, при чийто аромат няма как да останеш безразличен. Пуканките, изпукани в тенджера, например, събудиха стари детски спомени. И да, признавам,там думата „диета” беше мръсна дума. Горската пътека отвеждаше хората до голяма поляна, на която бе откриването на фестивала. Танцьори, певци, музиканти – типично нашенски начин на забавление. Хората не стояха равнодушни по чергите, макар на баир, хорАта се виеха и всичко беше страхотно. Кулминацията дойде, когато главният „виновник”, организаторът на събитието, ни призова всички заедно акапелно да изпеем „Хубава си моя горо”. Тук с ръка на сърцето ще кажа, че не съм имала по-магично преживяване. Да пееш тази страхотна българска балада, хваната за ръка с познати и непознати и зад теб да е гората, всичко да ехти и небето над теб да е обсипано със звезди, е нещо, което пожелавам да изживее всеки. Усетих как се зареждам с положителна енергия и всичките ми тревоги, негативни мисли и притеснения се изпариха. Така си беше докрая.
Доста окъсняхме с моята дружка, но в крайна сметка се прибрахме да си вземем нужната доза сън. За моя изненада, в палатка никак не било зле, събудих се в ранни зори, отпочинала и готова за нови подвизи. Едва изчаках Нина да се събуди и се стегнахме отново за фестивала. Приятно беше да установя, че присъстващите са още повече. Последва цял ден веселие,традиционна българска сватба и вкусно похапване. Вървя си аз по мегдана и изведнъж решавам, че ми се пее. Подхващам някаква песен и трима запяват с мен. И наоколо все усмихнати лица. Толкова лъчезарни хора на едно място не бях виждала.
Дойде време и за борбите, точно преди най-очакваната част от програмата –нестинарите. С Нина заехме удобни места, след което се включихме в заключителното хоро. И изведнъж небето притъмня. Загърмя, затрещя и започна да вали проливен дъжд. Затичахме се към палатковия лагер и се скрихме в палатката. Тъкмо се настанихме удобно и зачакахме да отмине бурята, когато изведнъж усетихме как навлиза вода от всички страни. Мобилизирахме се и бързо, все още в носии и по цървули, събрахме всичко и го нахвърлихме мокро и кално в колата. Бурята навън си бушуваше и единственото, което ни хрумна, бе да изкараме колата и да отидем поне да се преоблечем в къщата, която бяха наели наши познати. Подкарахме колата и…..затънахме в калта. Нина се паникьоса – двете сами, навън – тъмно, колата беше насред кална пътека, заобиколена от палатки, нямаше почти никой, когото да помолим за помощ. „Спокойно Нина”-казах – „Ще намеря мъже!”.Изскочих по вече мокра и кална риза в проливния дъжд с фенер в ръка. Тук човек, там човек – НИКОЙ! По едно време – слабичко момче насреща ми. Веднага се отзова и доведе още двама. Тръгваме ние, бойната дружина, да спасяваме Нина, но какво да видим! Тя някак си прилежно ме чакаше с колата на пътя. Оказа се,че след като започнала панически да удря главата си във волана, се сетила за начин как да се измъкне от калта. Мъжете стояха и гледаха стъписани, докато аз се здрависвах с тях и им благодарях, че са били готови да съдействат.Посмяхме се и всеки пое по пътя си. Преоблякохме се в къщата и започнахме да мислим план за действие. Нямахме възможност да останем там поради липса на място. Имахме кола, натъпкана с мокър и кален багаж, в която нямаше как да се спи. Имахме и наше село, на около 120 км в бурята и тъмнината (вече беше 22 часа). Логично (а може би не), взехме решението да потеглим към Стара Загора. Пътуването също не беше леко. Не само, че бурята ни изпревари и грижливо ни изчака в Стара Загора, ами беше трудно да се ориентираме къде сме в тъмнината, въпреки старателните упътвания на майка ми от телефона. „Да минете еди кое си село,иначе не сте на верния път”. Следя аз табелите, Нина напрегнато гледа пътя, и изведнъж – пред нас сърна. И на двете ни се сви стомахът, но за щастие животинката се усети и успя навреме да избяга.
Пред нас светкавиците не спираха да прорязват небето и се превърнаха в наш зловещ ориентир, защото точно към тях трябваше да отидем. След три часа път, около 1ч. през нощта, пристигнахме в селото, където ни посрещна още по-проливен дъжд и пълна тъмнина – тъкмо беше спрял токът. Толкова беше страховито, че аз не успях да намеря правилния път до нашата къща. Къщата, в която ходя всяко лято (по няколко пъти) и в селото, което знам надлъж и нашир, тъй като детството ми е минало в него. Лутахме се, лутахме се и спряхме. Излизам аз с фенера и под един навес гледам младежи, скрити от дъжда. Попитах къде е центърът, тъй като нямах представа в коя част на селото сме се озовали. Оказахме се точно на завоя до нас. Вкъщи баба и дядо ни посрещнаха като принцеси, а малкият ми брат с думите:„Е вие пък сте егати каръците”. След което обяви, че там сме вече „повишени” във внучка и почетна гостенка – внучка. Изтощени, но и в същото време заредени, вдигнахме „Наздраве” с по чаша домашно вино и хубаво се посмяхме на всичко случило се.
„Догодина пак сме там!” – обещахме си с Нина, преди да заспим.
Елате и вие, заслужава си. Въпреки всичките евентуални премеждия (или всъщност и заради тях).
