Изборът на дестинация за тийм билдинг стана съвсем случайно. Не знам дали някой преди това не бе препоръчал на организатора ни тази къща за гости, в която се настанихме, но смея да кажа мястото се оказа невероятно за прекарване на един уикенд с неголяма компания.
Тръгнахме в 10 и нещо от София като поехме по малко по-дългия, но по-бърз маршрут по магистрала Хемус. Пътят ни предлагаше невероятни гледки. Най-впечатляващи разбира се бяха планинските красоти на Врачанския балкан, платото край Монтана и най-вече Белоградчишките скали, които ни смаяха с изваяните си форми и нетипичен червеникав цвят още с приближаването към Белоградчик. Е такава красота не бях очаквал да видя. Може би най-точният паралел би бил да се сравнят със скалите в парка Гранд Кениън, Аризона, САЩ, но нашите разбира са по-хубави, защото са си български.
Пътят до входа на скалите лъкатушеше през целия Белоградчик, докато най-сетне ни отведе на желаното място. Оставихме колите на паркинга и се отправихме към портата на някогашната Белоградчишка крепост, от която е останала само крепостната стена. Времето беше определено на наша страна, защото по част от Е79 ни валя пороен дъжд, а сега слънцето ни се усмихна и ни предложи великолепни условия за снимки и разходка по скалите.
Направи ни впечатление как скалите досущ приличат на калугерката и калугера от манастира, които се вкаменили след като земята се разтворила и целият манастир потънал в нея.
Гледката наоколо буквално ни спря дъха. Някои от нас застанаха на ръба на скалите, за да се снимат. На мен отвесните височини хич не ми понасят, затова останах с групата на безопасно разстояние. Как природата е успяла да създаде такива шедьоври с човешки силуети?!! А някои скали се издигаха така необичайно, че чак започваш да си мислиш дали не са дело на някоя извънземна цивилизация.
Тръгнахме щастливи към вилата, която си наехме в съседното с. Дъбравка. Навигацията ни преведе през една циганска махала, където буквално загубихме всякаква ориентация. Молехме се да преминем невредими, защото гледката ни потресе. Получи се реципрочната ситуация – ние за момент станахме малцинство в собствената си държава. Колегата, в чиято кола се возихме, предвидливо заключи всички врати… от съображение за сигурност. Най-накрая успяхме някакси да се измъкнем от това ужасно гето и да поемем по верния път за селото. Беше си наистина плашещо преживяване.
Самото село ни предложи още с влизането ни уюта и спокойствието на едно наистина прекрасно кътче за почивка. Откъснат си от цивилизацията, но в същото време нищо не ти липсва, защото имаш най-важното до себе си – храна, алкохол и чудесни хора. Самата вила си имаше всички удобства, които един човек може да очаква, за да се отпусне и усети насладата на уединението. Разпънахме хамаците и люлките на двора, за да посъберем сили за приготвянето на вечерята.
Съзерцаване на великолепната панорамна гледка към Белоградчик от двора на вилата, излежаване на хамак или игра на федербал – всеки намери своето приятно занимание.
Вечерята беше наистина превъзходна – свинско и зеленчуци на барбекю. Добре, че взехме повече храна, защото в селото нямаше нито един магазин, а долу в града можехме да не намерим нищо по това късно време. За сметка на това пиенето беше ограничено, но от друга страна не ни изкушаваше да прекаляваме с него.
На другата сутрин ни очакваше една много приятна разходка – планът беше да посетим пещерата Венеца до с. Орешец, недалеч от Белоградчик. Стигнахме до входа, но там заварихме една доста многобройна група от пенсионери, които трябваше да влязат преди нас. Е наложи се да изчакаме до 13.00 ч., за да дойде и нашия ред да влезем в пещерата. Нищо не загубихме, защото наблизо се намира една църква наречена „Свети Георги Руян“ – християнски храм, построен първоначално около ХVI в. под влияние на местна легенда, а в началото на ХIX в. бил надстроен или доизграден. Дворът беше толкова обрасъл с трева, че в първия момент не посмяхме да пристъпим напред, а самата църква имаше напълно изоставен вид. Все пак се решихме да влезем и да разгледаме. Единствено по-нови бяха иконите на обновения иконостас, а стенописите датират също от XIX в., но определено имат нужда от сериозно възстановяване, както и целия храм, за да бъдат спасени. Казаха ни, че църквата е отворена за богослужения само на големите християнски празници. Имало само един свещеник за цялата Белоградчишка духовна околия, който обикалял църквите в района. Запалихме по една свещичка за здраве и се помолихме.
Потеглихме обратно към пещерата, защото наближаваше часът за влизане. Избрахме да си наемем лектор докато разглеждаме пещерата. Взехме задължителните мерки за безопасност при влизане в такива подземни галерии – раздадоха ни миньорски каски. Слизайки надолу в „търбуха“ на планината веднага осъзнах, че без предпазна каска на главата има огромна вероятност да си пробиеш черепа в някой от ниско висящите сталактити. В началната галерия се събрахме да ни кажат няколко думи за пещерата. Открита била случайно при взривни дейности на кариера през 1970г. За краткото време докато още не била обявена за природна забележителност става обект на вандализъм. Това наложило входът на пещерата да бъде изцяло бетониран и тя остава необитаема до 2015 г., когато по европейски проект са направени достъпни цели 5 галерии с обща дължина 200м. Това за мен наистина е най-приказната пещера, в която съм влизал с неповторими природни образувания. Процеждащата се през тавана на пещерата вода е изваяла причудливи форми. Мекият варовик позволява наистина един безкраен творчески ансамбъл от калцидни образувания и ледени кристали. Благодарение на художествено осветление инсталирано в пещерата можехме да се насладим тези забележителности. От синьо, светлината преминаваше през целия спектър докато стигне до бяла, отразена от сталактити, сталагмити и сталактони. Жената, която ни превеждаше през коридорите на пещерата, ни обясняваше символиката на пещерните образувания: „Вижте там виси „лалето“, тежащо над 250 кг, но достатъчно здраво споено с тавана, за да не рухне долу“. Следваха множество варовикови образувания с различни силуети: Дева Мария, медузата, молещият се Буда и въобще всякакви други такива, оставени на човешкото въображение. Най-любопитното беше, че в пещерата има множество корали – такива, каквито се срещат на дъното на морето! Почти в края на нашата обиколка минахме поединично покрай езерото на желанията и всеки от нас си пожела нещо.
Доволни потеглихме обратно за София като спряхме за един обед в Белоградчик. Този път не се излъгахме да минем по най-краткия маршрут през самия град Враца, а карахме само по международния Е79, който е доста по-удобен за пътуване. Разтоварени от двудневния тийм билдинг пристигнахме в София. Останаха ни чудесните спомени и прекрасните снимки, които си направихме. До следващото ми пътешествие!