Искам да ви разкажа една страшна история. Представете си, че имате среща с приятели на Орлов мост в 17ч. Не сте сигурни как да стигнете най-бързо в този трафик, затова ровите за GPS-а си. Но него го няма. Искате да проверите в интернет кога ще дойде автобуса, но интернет… няма. Опитвате се да изпратите съобщение на приятелите си, че вероятно ще закъснеете, но не можете! Някак си успявате да стигнете до мястото на срещата с леко закъснение. И приятелите ви ги няма там. Посягате за мобилния си, за да им се обадите, но джоба ви е празен. Не, не сте го загубили. Нито е откраднат. Той просто… не съществува…

Годината е 1990. Мобилните телефони, каквито ги познаваме не съществуват. Интернет още не е измислен, а „Фейсбук“ дори не се е оформил като идея в главата на Марк Зъкърбърг. И все пак сме оцелели. Уговаряхме си срещи. Намирахме се. Намирахме и пътя. Играехме навън с топка, въже и на криеница. Родителите ни ни викаха от прозореца. Пишехме си домашните без Google, Wikipedia и без цветен принтер. Мобифони имаха само най-заможните, които повече приличаха на оръжие за самозащита, отколкото на телефон. А SMS-и получаваха само лекарите на повикване и то по пейджъра.

Днес всяко 10 годишно дете има телефон. Още от раждането им се връчва нещо електронно, което да ги забавлява, за да стоят тихи. Гледане на анимационни филми по телевизията, за да го нахраним. Филмче на компютъра, игра на телефона или таблета. Как 3-годишно знае как се отключва последен модел телефон и къде да намери дадено приложение? Та, аз имам висше образование и 10-годишен опит с телефони и пак ми отнема повече време.

В заведението група приятели – всеки гледа в телефона си. В метрото дете и майка му играят на телефоните си. Семейна вечеря – детето е с таблет в ръце. На път в колата се чуват детски песнички от нечий телефон. Когато спрат – детски писъци и рев!? Попитах едно дете четат ли му книжки, а то ме погледна все едно съм с три очи. Попитах го “Какво правите вечер у дома?”, а то ми каза “Мама си играе на телефона, а тати седи на компютъра.” Бях ужасена. За да бъде тихо и подредено вкъщи децата се превръщат в зомбита, зависими от електронните устройства. Вълнува ги повече кога ще получат нов телефон или електронна игра, защото детето от съседния чин вече има по-нов модел, а не какво се случва с уроците. Невъзможно им е да стоят 10 минути без да са забили нос в някаква електроника. Ако им отнемеш достъпа до тях, те не знаят какво да правят. Не са се научили как да водят разговор, с какво да се забавляват ако са сами, дори с приятели играят само видео игри.

Бедата е в прекомерната употреба на технологиите и интернет, която може да доведе подрастващите до пристрастяване, очила, гръбначни изкривявания, заболявания от заседяване, невъзможност за провеждане на нормален разговор, неспособност за сприятеляване и ограничен умствен капацитет. Когато не чете и не общува с живи хора, детето не може да развива въображението и креативността си. Пасивно приема звуци и картини без да влага нищо от себе си. Без разговор – няма да знае как да общува. Днешните подрастващи са едни бъдещи инвалиди и то в много отношения.

Според статистика за влияните на технологиите върху децата, подрастващите прекарват средно по 44,5 часа седмично пред компютър или смартфон. Дори още по смущаваща е и информацията, че 23% от децата признават, че имат някаква форма на интернет зависимост. Можете да прочетете повече за зависимостта към интернет тук: „Как да преодолеем интернет зависимостта“. Всички тези факти красноречиво говорят за огромното влияние на технологиите върху децата и за опасностите, което то крие. Наред с неоспоримите положителни неща, които новите технологии ни предоставят, като неограничения достъп до информация, те крият своите рискове и могат да докарат редица проблеми на подрастващите, като се започне със загуба на ценно време, което може да се използва в пъти по-пълноценно, до обсесивност, а в не редки случаи може да се стигне и до загуба на социални умения. Общуването с машини, направени от стъкло и метал, не може и не трябва да заменя човешкия контакт и може да доведе до сериозни поведенчески отклонения, проблеми в общуването, депресия и загуба на емоционална интелигентност.

Какво може да се направи? Щом детето плаче, то иска внимание. Не иска телефона ви. Иска вас! Когато има проблем, той трябва да бъде обсъден и да се намери решение, не да се крие зад рамката на телефона или да бъде споделян в интернет. Масово децата се допитват до интернет и свои приятели, но не и до родителите си, защото мислят, че те няма да ги разберат или не ги интересува. Мама и тати са се превърнали в източник на пари и нови дрехи. Комуникацията се свежда до заповеди и вяли въпроси от типа на “Ял ли си?” и “Написа ли си домашното”. Деца ходят на 5-6 извънкласни занимания, само за да има кой да ги гледа още час или два. Тук родителите биха казали, че са заети. Че трябва да работят, за да има пари за нови неща. Но макар и да не го знаят, децата имат нужда от вниманието на родителите си. От модел за подражание, не от нов телефон.

За да се спре манията с телефоните – не ги давайте на децата си при всеки удобен или по-скоро неудобен момент. Не го гледайте и вие. Оставете телефона в другата стая и вечеряйте заедно. Покажете на детето, че можете да прекарате хубава вечер и без електроника наоколо. Изключете телевизора. Новините са същите като тези на обяд, тези във вестника и тези, които прочетохте в интернет на път за работа. Реалитито няма да възпита детето ви. Нито вас ще обогати с нещо. Поиграйте заедно. Сгответе вечерята с негова помощ. Направете го част от вашия свят. Дайте му от времето си, не вещите си. Децата приличат на родителите си. Бъдете пример за това, в което искате те да се превърнат! Всичко започва от нас.

© 2019 Александра Тасева

Източник:

Central for parenting education