Един ден бях изложена на анимационен турнир от страна на моята 3-годишна сестра. Оказах се на едночасов спринт с „Маша и Мечока“. Най-комичното от цялата ситуация беше, че дълго след като тя се оттегчи, аз продължих да гледам 10-минутните епизодчета със захлас. Държа да отбележа, че вече съм полу-професионалист, защото някои серии съм ги гледала дори по няколко пъти. Сестра ми е и съвършенното оправдание, за да си гледам под прикритие. Поставена в тази ситуация, нямаше как да не се замисля и да не съпоставя анимациите от моето детство, с тези от това на сестра ми. Има какво да се мисли, все пак имаме 23 години разлика. Не само това, но и осъзнах, че „Том и Джери“ – филмчето, с което аз съм израстнала и „Ну погоди!“ – това на майка ми – са по скоро по-подобни, от колкото което и да е от тях с „Маша и Мечока“. След тази изповед нека да ви въведа и във философската мисъл.
Аз съм дете на демокрацията. Така с демокрацията е дошла и американизацията на стари детски предавания, които обаче бяха толкова пресни за нас, че никой не ни ги превеждаше. Последствието беше, че нашето поколение проговори на английски. От друга страна, поколението на майка ми удобно е било изложено на съветско влияние с другарските анимационни филмчета. Зачудих се дали приликите между „Том и Джери“ и „Ну погоди!“, с които аз и майка ми сме израстнали, не са били чисто политическо отражение върху културата на времето си. Не само културата на Щатите, но и тази на тогавашния Съюз. Все пак през Студената война е имало надбягване, надиграване, жунглиране с информация. Съмнението ми бе дали тези две уж изолирани световни сили са родили успоредно, анимации, които са били вдъхновени от ежедневнтото надбягване, или е нещо друго? Тук пристига социалнофилософският ми анализ. Както Том гони Джери, така и Волк гони Заяц и всички се избягват. Хищниците гонят хитрите, а хитрите с лекота се измъкват. Простичко, не с много приказки, и винаги е смешно особено като има прецакан. От друга страна имаме една Маша, която си има един голям приятел, а именно Мечока (няма как да не е мечок, нали е по руски). Никой не гони никого, а само малката дрободушна Маша прави пакости и Мечока прави руски чай и ягодови пайове. Всичко е мир и любов. Не само това, но и създателите на сериала са решили да го преведат и на капиталистически английски. Надбягване няма. Провокацията е голяма. Нямаше как да не се замисля за голямата разлика между тези поколенчески вълни на анимацията. Любопитството ми ме насочи да разуча именно дали „Том и Джери“ и „Ну погоди“ са били отражение на едната култура на преследване във времето. Някак си, инвестирайки в ранното обучение по надбягване, съревнованието между Съюза и Америка може да се е отразило на гонитбата между Том и Джери и Волк и Заяц. Едва след падането на Желязната завеса много хора са видели каквото съм видяла и аз – приликите между Изтока и Запада. През 90те създателят на „Ну Погоди“ признава, че вдъхновението му е било от Дисни. Западните анимации достигнали Съветския съюз непосредственно след Втората Световна Война, а именно през Германия. Приликата не е изолирана, а паралелна. Заключението е, че изкуството, войни не го изолират. Съмнението ми е имало почва. За щастие тя не е била само това, което си мислех, по-хубава е. Радвам се, че тези две анимацийки не са се случили в изолация. Това щеше да е по-притеснително. Точно обратното, благодарение на внесената „вражеска“ информация единият е вдъхновил другия.
Гонитбата днес значение вече няма. Сега име едно руско детско, което можеш да гледаш на много езици в YouTube, включително и на английски. На всичкото отгоре е забавно и някак си културно обогатяващо. Може би съм наивна, но надежда имам. Информацията е сила, а обмяната на култура ще ни направи по-знаещи и по-малко зависими от хора, които решават да слагат завеси между обществата. За мен това е революция, анимационна революция. Мисля, че много се увлякох. Ясна е работата, а именно заради това писание, на възрастни хора рядко им се предписва гледане на анимации за малки деца. Истината е, че „Маша и Мечока“ ме вдъхновиха. Дете на демокрацията съм, ала си харесвам и „винтидж“ изкуството. Бих искала да преключа с едно пожелание за едно бъдеще, изпълнено с чай и пайове, където гонитбата е само игра, а завесите са само в миналото.
© 2019 Моника Колева