Моите детски мечти

"Малкият принц"

Детството наподобява красива илюзия. Такава, от която първоначално искаш да си тръгнеш, но когато свърши, търсиш начин да се завърнеш към нея. Илюзията е измама на сетивата, мечта, която не може да се сбъдне, “криворазбраната действителност” – детството ни. Прекарваме години от своето детство в копнеж да пораснем, а когато това се случи – искаме отново да играем игри, в които всички печелят щастие. Виждаме, че нещо се е променило и липсва от пъзела на живота, който с огромно нетърпение сме чакали да наредим. Липсата на няколко парченца, без които картината става сложна и неразбираема, се оказва тежестта, която ще остане на раменете ни, завинаги.

Детството е равно на щастие

Хората чувстваме щастието като магия, а детските ни мечти са точно такива – вълшебни – да оставиш зад гърба си толкова ценно съкровище, би било пълна лудост. Спомняте ли си какви обещания дадохте на своето десетгодишно аз? Колко от тях спазихте?

Онова малко дете от миналото вероятно още чака да се превърнем в супергерои, русалки и феи. Или просто да бъдем щастливи, водещи смислен и пълноценен живот хора. Не като тези, които детето в нас е виждало в повечето възрастни – забързани, уморени, нещастни. Хора, които не виждат нищо хубаво и добро около себе си. Хора–вещи, движещи се роботи, потънали в скуката и тъгата на своето ежедневие. Забравили какво е да бъдеш щастлив, да бъдеш дете, да мечтаеш. “Порасналите деца вече имат отговорности, които очевидно са по- важни от радостта” – това си мисли десетгодишното ви аз, когато вижда тъжните лица по улиците. Загубило вяра, то самото се превръща в поредното изкуствено усмихнато лице, а когато си спомня своето детство, изпитва мъка по красивия спомен.

Детството ни кара да мечтаем безгранично

Спомен, който макар и затрупан под стреса, нещастията и бремето на порастването, си остава такъв – чист и истински, непокътнат, защото нищо не може да помрачи искрената до болка радост на едно дете. Дори падането от колелото и ожулените колене нямат способността да съсипят слънчевите дни. И няма значение, че възрастните не ни разбират, защото ние разбираме себе си. Безгрижно тичаме навън с кални дрехи и чисти сърца. Няма нещо на света, което да не искаме да знаем, докоснем, уловим. Пеперуди, шапката на съседа, парчето торта на мама, моментите, за които след време ще знаем – били са безценни. Думата “невъзможно” още не сме я научили и затова всичко е постижимо. Таван на мечтите е само небето, но нито един от нас не знае къде свършва то.

Затова продължаваме да играем на криеница, докато някой безмилостно не открадне детството ни – заедно с мечтите, игрите и обещанията ни.

Всяко дете се ражда с дарбата да бъде истинско – спонтанно, любопитно, щастливо без конкретни причини, упорито, мечтател, който е способен да превърне всеки блян в реалност, защото вярва в магията. Търси я и я открива навсякъде около себе си. Върви ръка за ръка с мечтата си и магията. Но някъде по пътя ги забравя и загърбва. Започва да подрежда пъзела на своето бъдеще, но накрая открива, че липсват парчета. Мечтата и магията са изчезнали безследно в отминалата илюзия. Закъсняло, на път да се откаже за пръв път от нещо, което силно желае, сърцето се променя – затваря се. И детето пораства.

Като пораснем отново ни се иска да бъдем деца

Спомняте ли си колко искахме да порастнете? Сега, забравили щастието да мечтаем, искаме отново да бъдем децата, които се страхуват от тъмното, а не от това да говорят, да крещят и плачат, да се смеят, да се доверяват и влюбват. Оказва се, че най-истински живеем в детските си мечти, а после просто копнеем за още няколко игри на криеница. Детството наподобява красива илюзия, която сме оставили зад гърба си отдавна и вече ни изглежда толкова далечна във времето, че е променила същността си, като е оставила само спомен. И мечта.

Мечтая да вляза в спомена и отново да бъда дете…

 

Настя

Author: Настя

Казвам се Анастасия Димитрова, на 16 години, уча и живея в гр. Кюстендил. Занимавам се с изкуство, обожавам чуждите езици, страстен читател, който се опитва чрез писането, да промени поне частица от негативизма, предоставян щедро от нашето общество.

Препоръчани за вас

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *