Добре дошъл в модерния свят! В света, в който хората нямат нужда един от друг. И всеки се оправя сам. В този свят си имаме своите идеали. Издигнали сме ги на пиедестал и те са станали наши неписани правила. Идеалите ни се наричат индивидуализъм и самодостатъчност.

В нашия свят се гордеем със способността ни да не зависим от другите. Със силата ни да се борим с всичко сами. С умението да крием болките и наранените си чувства. С нагласата да не очакваме нищо от никого. Със стоицизма ни и носенето на болка и разочарования.

Тук не е прието да си просто едно човешко същество. Пази своите слабости, объркващите те емоции, нуждите, проблемите и провалите за себе си. Не искаме да знаем за тях. Тук показваме и се възхищаваме на безупречните лъскави фасади. Скритото зад тях, не ни интересува.

„Успешен“ член на нашия свят е този, който се оправя сам. Независимият от околните. Изолиращият се в собствения си свят, криещ се зад стените на дома, ума и сърцето си. Водещият тихо своите самотни битки. Непоказващият слабост. Воинът. Победителят. Стоикът. Този, за когото животът е битка, а светът – бойно поле. Там той се явява сам, обръщайки гръб на наличната помощ. Неосъзнавайки, че е възможна реалност, в която не е нужно да се бори. Нито пък да бъде сам.

Нещо в нашия свят не работи. Не съвсем. Ако работеше, модерните западни общества, изградени от индивидуалисти и самотници, щяха да са от най-щастливите на света. Те обаче не са. Наред с материалното благополучие, на което се радват, в тях изобилстват всякакви психически проблеми, стрес и безумно съревнование, самота и обща неудовлетвореност. Тези общества са толкова „напреднали“ в изолирането на своите членове един от друг, че една част от хората избират смъртта пред живота в тях.

Кое е неработещото в този модерен свят?, вече питаш ти.

Вероятно много неща. Фокусът ми днес обаче е върху едно от тях – крайния индивидуализъм. Очакването, че всеки трябва да се оправя сам. Независимо от условията, в които се намира. Независимо от ресурсите, външни или вътрешни, с които (не) разполага. Позволението, даже насърчението, да не ти пука за другия. „Свободата“ да не носиш отговорност за него. “Правото” да се погрижиш за твоите желания и нужди на всяка цена. Гоненето на химерата, наречена „успех“. Толерантността към несправедливостите. И към нещастието на другия. Убеждението, че си отделен от цялото, че няма достатъчно за всички и трябва да отмъкнеш колкото се може повече за себе си.

Какво друго предполага крайният индивидуализъм?

Непоносимостта към слабите и нуждаещите се от помощ. Неприемането на другия, какъвто е. Осъждането на различните. Незачитането на всеобщата човешка нужда от подкрепа, принадлежност, грижа и добро отношение. Лицемерието. Нуждата от лъскава фасада, зад която да се скрием. Материализъм и ненужното трупане на вещи, с които се мъчим да си покажем колко сме успели. И с които запълваме емоционалните си празноти и липсата на смислени човешки контакти. Безпощадното разрушаване на природата и живия свят в стремежа да имаме повече.

Колко само сме се отклонили от здравословната среда! Толкова много, че на повечето хора не им хрумва да поставят под въпрос философията на индивидуализма и самодостатъчността. Вместо това се мъчат да живеят своя живот според нейните ограничения.

Тук обаче се сблъскват с една „мъничка“ подробност. Човешките същества са биологично, емоционално, социално и прочие програмирани да имат нужда от други човешки същества. Както за своето оцеляване, така и за своето добруване.

Нека се опитаме да приложим философията на индивидуализма към родителството например. Колко индивидуалист можеш да бъдеш, когато имаш деца? Особено, когато те са малки. Пробвай да не ти пука за тях! Пробвай да те е грижа само за себе си или главно за себе си! Не става! Не и ако искаш децата ти да са живи и здрави, и без особени психически травми. От друга страна, пробвай да си си самодостатъчен, когато отглеждаш тези деца! Пробвай да нямаш нужда от чужда помощ и подкрепа! Дали ще ти се получи? Съмнявам се.

Пробвай и да си индивидуалист във връзката ти с любимия човек. Дръж се все едно не очакваш нищо от него. Прави се, че не ти е нужен. Не показвай слабост. Не изразявай своите чувства, нужди и желания пред него. В допълнение, игнорирай неговите. Какво ти пука за тях? Те не са твоя грижа. Да се оправя сам с тях! Колко дълго, мислиш, ще издържи тази връзка? Колко щастлив и удовлетворен ще си в нея? Не много, нали?

Психологическите изследвания вече са доказали, че един от основните фактори за нашите щастие и удовлетвореност, както и буфер срещу негативите на живота, са отношенията с хората около нас. Колкото по-добри са тези отношения, толкова по-удовлетворени сме. И не само по-удовлетворени, но и по-здрави и по-уравновесени сме. Даже живеем по-дълго.

Разбира се, това не означава, че е все едно кои хора са част от твоя живот. Не е. Подбирай добре тези хора. Смея обаче да твърдя, че самото съществуване на тези хора, е незаменимо и важно условие за твоето благоденствие. Да си си самодостатъчен и да те е грижа само за себе си, не е крайната цел на твоето съществуване. Да можем да се справяме сами с разни неща в живота е част от пътя на човешките същества. Но не е крайната точка. След етапа на независимостта идва друг още по-вълнуващ етап – този на взаимозависимостта.

Зависимост – Независимост – Взаимозависимост

Ей това е формулата! Самодостатъчността е само един етап – етапът, на който модерният човек е зациклил. Чудейки се защо щастието и удовлетворението му се изплъзват. Истината е, че няма как да постигнеш щастие само сам със себе си и сам за себе си. Всички хубави качества, умения и таланти, които притежаваш и развиваш, не съществуват, за да си ги сложиш в секцията в хола и да си ги гледаш вечер, докато си пийваш ракийката. Техен получател в крайна сметка е някой друг. Тях ги има, за да дадеш своя принос за добруването на тези около теб. Да ги вкараш в употреба, не да трупат прах в шкафа.

Истинските щастие и удовлетворение в живота идват до голяма степен от работещите отношения с другите хора. От взаимното даване и получаване. От твоя принос в техния живот, и от техният – в твоя. Тези неща се случват отвъд философията на индивидуализма и самодостатъчността.

Искаме или не, ние сме свързани помежду си. Нашите решения и действия влияят на другите, и техните – на нас. Нашето щастие не зависи само от нас самите. То зависи и от качеството на връзките ни с другите хора. Както и от качеството на обществото, в което живеем. От нас пък зависи дали ще позволим на философията за самодостатъчността и индивидуализма да ни заблуди. И да ни лиши от възможностите за щастие и добруване.

© 2023 Лора Митрева