Какво е литературата? Отговорите, които изплуват в съзнанието ми, съдържат повече прилагателни имена, отколкото мога да преброя. За всеки човек литературата е различна – тя може да бъде спътничка на чашата чай в красивия петъчен следобед, може да бъде мил спомен от безгрижните детски години… Тя е като наша майка, която грижливо ни възпитава на морални ценности – лошите герои в приказките от малки са ни научили,че със злина и измама никога не печелиш; принцесите и геороите са ни убеждавали, че доброто винаги побеждава всяко препятствие, стига да вярваш.

В литературата няма правилно и неправилно, тя може да бъде както хоби, страст, така и “професия”. Какво ли е чувството да отговориш на въпроса: “С какво се занимаваш?”, съвсем скромно: “Амиии… създавам светове с мастило върху хартия.” Надявам се някой ден да
разбера…

Като ученичка в 12-ти клас често чувам до болка познатия на всички учители въпрос: “ Защо го учим това? С какво ще ни помогне в живота?”. А отговорът е толкова естествен – всичко, което учим до най-дребния на пръв поглед детайл, ни обогатява като личности- гради къщата на нашия интелект и обща култура, бавно, дъсчица по дъсчица, пирон по пирон. Но литературата не е това! Тя не е конспект, не е формула, не е правило, тя е чувство, тя е музика, тя е естетика. Тя е това, което е съхранило народа ни в тежките години на владичество, тя е запазила красивия ни вековен език, културата и манталитета ни.

Задължителна литература в училище трябва да има. Нима можем да се наречем горди българи, ако не сме проронили сълзи, потапяйки се в битово-историческото изображение на „Под игото“– в истината, съхранена и претворена от Патриарха на българската литература?
Нима можем да опознаем славното ни минало и жертвите на дедите ни само и единствено от страниците на историята, лишени от образност и емоционалност? Нима Паисиевото възклицание: “О, неразумни и юроде! Защо се срамуваш да се наречеш българин и не четеш, и не говориш своя език!” не е актуално днес? Този въпрос мъчи и мен самата, изправена пред трудния въпрос: “Накъде да продължа развитието си?”! Защо толкова хора напускат пределите на родното, учат децата си на английски, немски или холандски език, възпитават ги в духа на чужда култура и история? Нима не настръхват, четейки Ботевите магически текстове, гениалния пътепис на Алеко и любовната лирика на Яворов?

Задължителна литература трябва да има- само чрез спомена за славното минало и новаторството на младите български автори страната ни може да бъде запазена и водена от будни, осъзнати хора, наследници на свещените имена в нашата история. Сигурно си задавате въпроса: защо, след като задължителна литература има, младежите, седящи на чиновете не я оценяват и разбират? Защото това, което четем, не е само “какво ще е включено в теста, контролното или матурата”, то е стъпало към промяната, себеосъзнаването и “лекарството” на нашата “болест”, било то душевна, или морална; засягаща индивида или нацията. Литературата трябва да бъде грижливо обвита в одеялце от почит, усет и разбиране, за да успее да стопли сърцето на всеки ученик.

Може би си задавате въпроса, защо съм толкова сигурна в това, което ви споделям. Освен, че имах късмета да попадна на учители-магьосници и дом, в който книгите са издигнати в култ, смея да твърдя и че съм щастлива “пациентка”, която книгите целунаха по челото и закърпиха всяка дупка и недостатък в увереността. Сякаш беше вчера, когато бях едно несигурно, самотно, мълчаливо момиченце с непокорни къдрици. Говоренето не беше приятно занимание за заекващата 4-годишна Аз. Срамувайки се от това, че съм “различна”, не завързвах много приятелства за разлика от връстниците си. И тогава магическото нещо се случи – на игра, на шега, с книга в ръка се научих да чета. С времето сричането и запъването на всяка сложна дума бе заменено от опияняващо четене от сутрин до вечер. И на седмия си рожден ден открих своя първи приятел – Хари Потър. Преди да завърша втори клас, бях минала ръка за ръка с него и Хърмаяни през всяка трудност, изживявах с тях всяко щастие и всяка тъга. Пораснахме заедно, нали затова са приятелите. Но заедно с най-хубавото – това, че се открихме, преживях и най-скръбното- това, че в един момент нямаше повече непрочетени страници, думи, магични заклинания. Нима това бе краят? Какво се очакваше да правя сега? И отново на шега, и на игра, хванах химикал в ръка и съвсем по детски започнах да си съчинявам още техни приключения… Забавлението можеше изобщо да не свършва. И така с всеки следващ разказ, приказка, роман – всеки герой заслужаваше свое продължение, всяка личност бе твърде уникална, различна и учеща на нещо ново. Обичах всички. Продължавах живота на всички, от героите на Езоп до тези на Алън А. Милн. И така намерих своята страст,
която ме сближи с връстници и учители и ми показа, че не е страшно да излезеш от черупката си, за да изразиш себе си, макар и да допуснеш грешка.

Задължителната литература всъщност хич не е скучна и, вярвайте ми, не се чете по задължение, тя просто е ключът, криещ се в читанките, учебниците и книгите, за да се запали една вечна, чиста, невинна любов в сърцето на ученика. Тя ни свързва с корените на народната
душа, учи ни на добрина, разбирателство и национална гордост. А своите инакомислещи връстници бих посъветвала така: поемете по Пътя на словото, почувствайте силата на всяка дума, четете и творете и ще започнете да виждате себе си и света като част от приказка!

© 2019 Микаела Христова. Микаела е ученичка от 12 клас в в Американския колеж – Аркус, Велико Търново. Нейното есе спечели престижното 4-то място в литературен конкурс „Походът“.